Пръв се появи крал Анри III, блед, с безжизнен поглед, почти съвсем плешив, въпреки че не беше на повече от тридесет и пет години; очите му бяха хлътнали дълбоко в тъмните си орбити, нервен спазъм изкривяваше устните му.
Видът му беше мрачен и същевременно величествен и измъчен — по-скоро сянка, а не човек, по-скоро призрак, а не крал. За поданиците си той беше непонятна загадка; при появяването му те не знаеха какво да правят — да викат „Да живее кралят!“ или да се молят за душата му.
Анри беше с къса черна дреха, обшита с черен ширит, без ордени и скъпоценности; само на малката му шапчица бляскаше брилянт, прикрепящ три къси извити пера. С лявата си ръка кралят държеше черна болонка, изпратена от снаха му Мария Стюарт5, намираща се в заточение; на фона на копринената козина на кученцето изпъкваха дългите му бели, сякаш алабастрови пръсти.
След него вървеше Екатерина Медичи6, сгърбена от годините — кралицата-майка беше вече шестдесет и шест-шестдесет и седемгодишна. Главата й беше все още гордо изправена, острият й поглед блестеше под смръщените й както обикновено вежди. С неизменните си траурни дрехи тя приличаше на студена мраморна статуя.
Редом с нея се появи тъжното кротко лице на кралица Луиза Лотарингска — съпругата на крал Анри III, на пръв поглед с нищо незабележима, а всъщност вярна спътница в нещастния му, изпълнен с тревоги живот.
Кралица Екатерина Медичи присъстваше на своя триумф.
Кралица Луиза гледаше екзекуцията.
Крал Анри кроеше важна сделка.
Тези нюанси се усещаха във високомерието на първата, в покорността на втората и в мрачната озадаченост на третия.
Зад високите особи, които народът зяпаше с любопитство, стояха двама красиви младежи — единият беше на двадесет години, а другият на не повече от двадесет и пет.
Те се държаха за ръце, въпреки етикета, неразрешаващ на хората да изразяват привързаността си един към друг в присъствието на краля или в църквата пред лицето на Бога.
Те се усмихваха: по-младият — неописуемо тъжно, а по-големият — с пленителна очароваща усмивка. Те бяха красиви, високи, бяха братя.
По-младият се казваше Анри дьо Жоайоз, граф дьо Бушаж, по-големият — херцог Ан дьо Жоайоз. Доскоро той носеше името д’Арк, но крал Анри, обичащ фаворита си повече от всичко на света, преди година го издигна в пер на Франция, превръщайки виконтството дьо Жоайоз в графство.
Към фаворита народът не питаеше онази омраза, която навремето изпитваше към Можирон, Келюс и Шомберг7 — омраза, наследена само от д’Епернон.
Затова тълпата, събрала се на площада, посрещна господаря и двамата братя с радостни, но все пак не особено бурни възгласи.
Анри се поклони на народа сериозно, без усмивка, целуна кученцето по главата и се обърна към младежите.
— Облегнете се на килима, Ан — рече той на големия, — ще се изморите, може би ще се наложи да стоим дълго.
— Надявам се, господине — намеси се Екатерина, — че зрелището ще бъде дълго и приятно.
— Предполагате, майко, че Салсед ще проговори? — попита Анри.
— Надявам се Господ Бог да смути нашите врагове. Казвам нашите, тъй като те са и ваши врагове, дъще моя — добави тя, обръщайки се към кралицата. Луиза пребледня и сведе кроткия си поглед.
Кралят поклати глава със съмнение. После, обръщайки се отново към Жоайоз, каза:
— Послушайте ме, Ан, направете както ви съветвам. Облегнете се на стената или се подпрете на гърба на креслото ми.
— Ваше величество, наистина сте много добър — отговори младият херцог. — Ще се възползвам от разрешението ви, когато се изморя.
— Обаче ние няма да дочакаме това. Нали, братко? — прошепна Анри.
— Бъди спокоен — отговори Ан по-скоро с поглед, отколкото с устни.
— Сине мой — произнесе Екатерина, — струва ми се, че на ъгъла на крайбрежната улица става някаква бъркотия.
— Какъв остър поглед имате, майко! Да, наистина сте права. Колко са отслабнали очите ми, а аз съвсем не съм стар!
— Господарю — безцеремонно го прекъсна Жоайоз, — отряд стрелци разбутва тълпата, затова е бъркотията. Сигурно водят осъдения.
— Ласкателно е за кралете — каза Екатерина — да присъстват на екзекуцията на човек, които има дори една капка кралска кръв.
Произнасяйки тези думи, тя не откъсваше очи от кралица Луиза.
— О, ваше величество, смилете се, пощадете ме! — извика младата кралица с отчаяние, което напразно се стараеше да скрие. — Това чудовище не принадлежи на моето семейство, не това искахте да кажете…
— Разбира се — промълви кралят, — сигурен съм, че майка ми нямаше това предвид.
5
Мария Стюарт (1542–1587) — съпруга на френския крал Франсоа II, след смъртта му се връща в Шотландия; кралица на Шотландия (1560–1567). През 1567 г. Мария Стюарт, свалена от престола, бяга в Англия, където е хвърлена в затвора и екзекутирана през 1587 г. — Б.пр.
6
Екатерина Медичи (1518–1589) — съпруга на френския крал Анри II (1547–1559), майка на тримата последни крале от династията Валоа: Франсоа II (1559–1566), Шарл IX (1560–1574) и Анри III (крал на Франция от 1574 до 1589 г.). — Б.пр.