Това бяха тайнственият паж и виконт Ернотон дьо Карменж.
— По-бързо, по-бързо — пошепна пажът на ухото на спътника си, — вървете напред, не бива да губим време!
— Но там ще ни смачкат — отговори Ернотон, — вие сте обезумял.
— Искам да виждам, колкото се може по-добре! — каза властно пажът.
Ернотон се подчини.
— По-близо до конете — каза пажът, — не се отделяйте от тях, иначе няма да стигнем.
— Но те ще почнат да ритат!
— Хванете последния за опашката — така конете никога не ритат.
Въпреки волята си Ернотон се подчини на странното влияние на момчето. Той хвана коня за опашката, а пажът на свой ред се вкопчи в колана му.
И сред вълнуващата се като море тълпа, оставяйки по пътя ту парче от наметало, ту някой къс от дреха, ту къдрава якичка от риза, те се оказаха заедно с конете на три крачки от ешафода с отчаяния Салсед.
— Стигнахме ли? — пошепна юношата едва поемайки си дъх.
— Да — отговори виконтът, — слава Богу, пристигнахме. Останах без сили.
— Нищо не виждам.
— Минете напред.
— Не, още е рано… Какво става там?
— Подготвят въжетата.
— А осъденият?
— Оглежда се на всички страни като ястреб.
Конете бяха край ешафода и помощниците на палача връзваха ръцете и краката на Салсед към хамутите им. Когато грубите въжета се врязаха в глезените му, Салсед изстена.
С последен, неподлежащ на описание поглед, той обгърна огромния площад така, че всичките сто хиляди души се оказаха в полезрението му.
— Господине — учтиво му каза Таншон, — не бихте ли казали нещо на народа, преди да започнем? — а на ухото му прошепна: — Чистосърдечно признайте всичко… и ще спасите живота си.
Салсед го погледна в очите. Този поглед проникна в душата на Таншон и като че ли намери там истината.
Салсед не се лъжеше — той разбра, че лейтенантът е искрен и ще изпълни обещанието си.
— Виждате, че всички ви изоставиха — продължи Таншон. Единствената ви надежда е в това, което ви предлагам.
— Добре! — дрезгаво каза Салсед. — Успокойте тълпата. Ще говоря.
— Кралят иска писмено признание, подписано от вас.
— Тогава ми развържете ръцете и ми дайте перо. Ще пиша.
— Признание?
— Да, признание.
Зарадван, Таншон даде знак. Веднага един стрелец подаде на лейтенанта мастилница, перо и хартия, които той постави на дъските на ешафода.
Отпуснаха с три фута връвта, крепко стягаща дясната ръка на Салсед, и го нагласиха така, че да може да пише.
Салсед, най-после седнал, пое няколко пъти дълбоко въздух, разтърка ръката си, изтри устните си и отметна влажните си от пот коси.
— Хайде, хайде — каза Таншон, — седнете по-удобно и опишете подробно всичко!
— Не се безпокойте — отговори Салсед; протягайки ръка, за да вземе перото, — ще видят онези, които ме изоставиха.
С тези думи той огледа за последен път площада. Явно за пажа настъпи моментът да се покаже — той хвана за ръката Ернотон и каза:
— Господине, за Бога, повдигнете ме, не виждам нищо.
— Ей Богу, младежо, прекалявате.
— Само тази последна услуга, господине.
— Наистина прекалявате…
— Трябва да видя осъдения, разбирате ли? Трябва да го видя.
И тъй като Ернотон се бавеше, пажът се примоли:
— Смилете се, господарю, имайте милост, моля ви!
Юношата вече не беше капризният тиранин, той молеше тъй жално, че беше невъзможно човек да устои. Ернотон го взе на ръце и го повдигна, удивен от лекотата на крехкото младежко тяло.
Сега главата на пажа се издигаше над главите на останалите зрители.
Точно в този момент Салсед взе перото и огледа площада.
Той видя юношата и застина в изумление.
Пажът сложи два пръста на устните си. Неизразима радост озари лицето на осъдения. Тай видя знака, който така нетърпеливо чакаше, знака, който му известяваше, че ще му помогнат.
Известно време Салсед гледаше площада, после хвана листа хартия, който му подаваше обезпокоеният от неговите колебания Таншон, и започна трескаво да пише.
— Пише, пише! — понесе се в тълпата.
— Пише! — промълви кралят. — Кълна се в Бога, ще го помилвам.
Внезапно Салсед спря и още веднъж погледна юношата.
Той повтори знака си. Салсед продължи.
Скоро той пак вдигна очи.
Този път пажът не само направи същия знак, но и кимна с глава.
— Свършихте ли? — попита Таншон, без да откъсва поглед от хартията.
— Да — отвърна машинално Салсед.
— Тогава подпишете.
Салсед постави подписа си, без да гледа — очите му бяха устремени към юношата.