Таншон протегна ръка към листа.
— Да се даде на краля! — каза Салсед.
И колебаейки се, той даде хартията като победен войник, връчващ на врага последното си оръжие.
— Ако наистина сте признали всичко, господин дьо Салсед — каза лейтенантът, — вие сте спасен.
Осъденият се усмихна — нито иронично, нито тревожно, като че ли нетърпеливо питайки нещо тайнствения си събеседник.
Изморилият се Ернотон реши да пусне юношата, разтвори ръце и момъкът стъпи на земята.
Изгубвайки от погледа си младия човек, Салсед обезумяло запита:
— Но кога, кога?
Никой не му отговори.
— Хайде побързайте! — извика той. — Кралят всеки момент ще прочете написаното.
Никой не помръдна.
Кралят разгърна припряно признанието на Салсед.
— О, проклятие! — изрева Салсед. — Нима се подиграха с мен? Но нали я познах, това беше тя, тя!
Кралят прочете първите редове и се разгневи. После пребледня и възкликна:
— О, негодник! Злодей!
— Какво има, сине? — попита Екатерина.
— Той се отказва от признанията си, майко. Твърди, че никога нищо не е признавал.
— А по-нататък?
— Заявява, че дьо Гиз не са виновни и нямат никакво отношение към заговора.
— Е, какво пък — промърмори Екатерина, — ами ако това е истина?
— Той лъже! — извика кралят. — Лъже най-безсрамно.
— Как да разберем това, сине мой? Може дьо Гиз да са оклеветени. Може съдиите да са сбъркали от престараване…
— Какво говорите, госпожо! — извика Анри несдържано. — Аз чух всичко.
— Кога?
— Когато престъпникът беше подложен на изтезания. Бях зад завесата и не изпуснах нито една негова дума — всяка от тях се забиваше като гвоздей в мозъка ми.
— Тогава нека проговори отново чрез мъчения.
Но в гнева си Анри вдигна ръка.
Лейтенант Таншон повтори жеста.
Ръцете и краката на осъдения бяха вързани отново. Четирима души скочиха на конете, изплющяха камшици и четирите коня се устремиха в различни посоки.
Чу се ужасяващо хрущене и раздиращ душата вопъл. Видя се как ръцете и краката на нещастния Салсед посиняха, издължиха се и се наляха с кръв. В лицето му нямаше вече нищо човешко — той приличаше на демон.
— Предателство, предателство! — закрещя той. — Искам да говоря, всичко ще кажа! О, проклета хер…
Гласът му, надвикал конското цвилене и шума на тълпата, внезапно секна.
— Спрете, спрете! — извика Екатерина.
Беше късно. Главата на Салсед, надигната от болка и ярост, внезапно падна на ешафода.
— Оставете го да говори! — крещеше кралицата майка. — Спрете, спрете!
Изцъклените очи на Салсед гледаха в една точка. Съобразителният Таншон устреми поглед в същата посока. Но Салсед не можеше да говори. Той беше мъртъв. Таншон тихо заповяда нещо на стрелците и те веднага се хвърлиха натам, накъдето сочеше изобличаващият поглед на Салсед.
— Разкрита съм — прошепна младият паж на ухото на Ернотон, — смилете се, помогнете ми, спасете ме, господине. Те идват насам!
— Какво искате пак?
— Да бягаме. Нима не виждате? Те ме търсят.
— Но кой сте вие?
— Жена… Спасете ме, защитете ме!
Ернотон пребледня. Но великодушието му надви учудването и страха.
Той пропусна непознатата пред себе си и разбутвайки енергично тълпата с дръжката на шпагата си, разчисти пътя до ъгъла на улица Мутон и натика девойката в някаква врата.
Ернотон дори не успя да я попита как се казва и къде ще се видят отново. Но тя, сякаш разчела мислите му, му хвърли многообещаващ поглед, преди да изчезне.
Ернотон се върна на площада и огледа ешафода и кралската ложа.
Салсед, неподвижен и мъртвешки блед, лежеше на дъските.
Екатерина, пребледняла и трепереща, стоеше в ложата.
— Сине — промълви тя и изтри влажното си чело, — сине, би трябвало да смените главния палач — той е привърженик на Лигата.
— Защо мислите така, майко? — полита Анри.
— Салсед умря още след първото разтягане.
— Той излезе твърде слаб.
— Не е вярно! — възрази Екатерина с презрителна усмивка — синът й беше доста недосетлив. — Удуши го някой, скрил се под ешафода, точно в момента, когато искаше да обвини хората, обрекли го на смърт. Заповядайте някой лекар да прегледа трупа — сигурна съм, че ще се намерят следи от връвта.
— Права сте, майко — каза Анри и очите му пламнаха, — явно на дьо Гиз служат по-добре, отколкото на мен.
— Тихо, сине! — прошепна Екатерина. — Не вдигайте шум, само ще ни се смеят — пак ни измамиха!
— Жоайоз направи добре, че си отиде. Човек не може да разчита на нищо, дори на изтезанията… Да се махаме оттук, госпожо.
Глава 6