Но Анри, разгадал намерението й, също скочи мигновено; прегърна снагата й с дясната си ръка, метна се на седлото със своя товар и като стрела препусна напред.
— Реми! Реми! — стенеше Диана, простряла ръце към мястото, където преди миг го бе видяла. — Реми!
Отговори й нечий вик. Реми беше изплувал на повърхността и с онази несломима, макар и безумна надежда, която напуска умиращия последна, се бореше с вълните, вкопчил се в едно дърво.
Реми вече не съжаляваше за своя живот — нали като умираше, той се надяваше, че тази, която беше за него всичко на този свят, ще бъде спасена.
— Сбогом, госпожо, сбогом! — викна той. — Аз отивам първи и ще предам на този, който ни чака и двамата, че вие живеете единствено заради…
Той не успя да се доизкаже — огромна вълна го настигна и погреба под себе си.
— Реми! Реми! — простена Диана. — Реми! Аз искам да умра с тебе!… Господине, искам да сляза! Кълна се в създателя, така искам!
Тя произнесе тези думи толкова решително, с такава неукротима властност, че младият мъж отпусна ръце, помогна й да слезе и каза:
— Съгласен съм, госпожо, ще умрем тук и тримата; благодаря ви, че ме дарявате с тази радост, на която не смеех да се надявам.
Докато той удържаше коня с големи усилия, друга огромна вълна го настигна, но самопожертвователната любов на Анри бе такава, че той успя, въпреки яростта на стихията, да удържи до себе си младата жена.
Той държеше здраво ръката й; вълна след вълна ги заливаше и няколко секунди те се носеха по бурните води сред безброй отломъци.
Самообладанието на младия мъж беше учудващо; с една ръка той придържаше Диана, а с помощта на стремената насочваше измъчения кон с невероятни усилия; но ако изтощеното животно се натъкнеше на плуващо дърво или на мъртвец, то би потънало неизбежно.
Изведнъж един от тези мъртъвци, изравнявайки се с тях, каза със слаб като полъха на вятъра глас:
— Сбогом, госпожо, сбогом!…
— Кълна се във всички светии — възкликна младежът, — това е Реми! Е, какво! И теб ще спася!
Без да мисли колко пагубен може да бъде всеки излишен товар, той притегли Реми с лявата ръка към себе си.
Но тогава конят, омаломощен до краен предел от тройното бреме, потъна във вълните до шията, след това до очите и след миг се скри под водата.
— Смъртта е неизбежна! — прошепна Анри. — Господи, приеми живота ми, той бе неопетнен. А вие, госпожо — продължи той високо, — приемете душата ми, тя изцяло ви принадлежи!
В тази минута той почувствува, че Реми се изплъзва от ръката му; убеден, че от този момент всяка борба е безполезна, младият мъж даже не се опита да го задържи.
Той вече се съсредоточаваше върху мисълта за смъртта, когато изведнъж до него се раздаде радостен възглас.
Анри се обърна и видя, че Реми се е добрал до някаква лодка.
Това беше същата лодка, която дьо Бушаж беше видял близо до къщичката под върбите; водата я беше отвлякла и сега Реми с два замаха се оказа до нея.
Двете весла бяха вързани за лодката, а на дъното й лежеше канджа.
Реми подаде канджата на младия мъж; той я хвана и като придържаше Диана с една ръка, както преди малко, я увлече след себе си; като повдигна лекия си товар, той го връчи на Реми, а след това, хващайки се за борда, сам скочи в лодката.
Първите проблясъци на зората осветиха необятната, залята от водата равнина и лодката, плаваща като жалка черупка сред този осеян с отломки океан.
Наляво от лодката, на около двеста крачки от нея, се виждаше нисък хълм; заобиколен от всички страни с вода, той наподобяваше островче. Анри хвана веслата и започна да гребе, насочвайки лодката към хълма, накъдето освен това ги носеше течението.
Реми боравеше с канджата; като стоеше на носа, той отблъскваше дъските и дърветата, в които лодката можеше да се разбие.
Благодарение на силата и ловкостта на двамата мъже лодката скоро бе докарана до хълма.
Реми скочи на брега и като хвана веригата, придърпа лодката към себе си.
Анри се приближи до Диана с намерението да я пренесе на брега, но тя го отстрани с жест и сама слезе на земята.
Анри въздъхна горестно; мимолетна мисъл го обзе да се хвърли отново във водната бездна и да умре пред очите на Диана: но докато виждаше тази жена, непреодолимо чувство го приковаваше към живота.
Той измъкна лодката на брега и бледен като смъртник седна близо до Реми и Диана; от дрехите му се стичаше вода, но той страдаше повече, отколкото ако кръвта му изтичаше.
Тримата се избавиха от пряката опасност — наводнението: колкото и високо да се покачеше, водата нямаше да успее да залее върха на хълма.
Сега можеха без страх да наблюдават страшната стихия; Анри не откъсваше поглед от бушуващите покрай него вълни, които отнасяха трупове на френски войници, тяхното оръжие и коне.