Реми чувствуваше силна болка в рамото: някакво дърво го бе ударило в мига, в който конят под него потъна в бездната.
Диана бе невредима и страдаше само от студа: Анри бе отклонил от нея всички бедствия, които беше в състояние да отклони.
Младата жена първа се изправи на крака и съобщи на своите спътници, че на запад през мъглата блещукат огньове.
Без съмнение те горяха на някаква височина.
Реми мина по билото на хълма в посока към огньовете и като се върна, съобщи, че по негово предположение на хиляда крачки от тях започва нещо като насип, който води право към тези огньове. Но в условията, в които се бяха оказали, не можеше да се твърди нищо с положителност.
Стремителното течение на водите, които се изливаха по наклона на равнината, принуди пътниците да направят голям кръг вляво: сега те съвсем не можеха да определят къде се намират.
Наистина денят настъпи, но небето бе облачно, наоколо се разстилаше мъгла; при ясно време те биха видели камбанарията на Мехелен, защото от него ги отделяха някакви си две левги.
— Е, как е, графе — попита Реми, — какво мислите за тези огньове?
— Вие смятате, че те обещават радушен прием, а аз виждам в тях опасност.
— Защо?
— Реми — промълви дьо Бушаж, понижил глас, — погледнете труповете, плуващи наоколо — това са само французи; те свидетелствуват за ужасна катастрофа: фламандците са разрушили бентовете, за да унищожат или френската армия, ако тя е разбита, или плодовете на нейното тържество, ако тя е победила. Какви основания имаме, за да смятаме, че огньовете са запалени от приятели, а не от врагове?
— Обаче — възрази Реми — ние не можем да останем тук: гладът и студът ще убият моята господарка.
— Вие сте прав — отговори Анри, — останете с нея, а аз ще се добера до насипа и ще се върна да ви кажа какво съм намерил там.
— Не, господине — отговори Диана, — вие няма да отидете сам срещу опасността; всички ние се спасихме заедно, заедно и ще умрем… Подайте ми ръка, Реми.
Във всяка дума на тази странна жена звучеше властност, да се противодействува на която беше немислимо. Анри се поклони мълчаливо и тръгна първи.
Тримата пътници се качиха в лодката и заплаваха отново сред отломките и труповете. След четвърт час пристигнаха до насипа.
Привързаха лодката към ствола на едно дърво и като вървяха по насипа около час, стигнаха до фламандско село, в центъра на което под закрилата на френското знаме около ярко горящ огън се бяха разположили двеста-триста войници. Часовоят, който стоеше на сто крачки от бивака, извика:
— Кой идва?
— Франция — отговори дьо Бушаж. — Сега, госпожо, вие сте спасена — добави той, обръщайки се към Диана, — това е знамето на Ониския аристократичен корпус, където имам приятели.
Като чуха възгласа на часовоя и отговора на графа, няколко офицери скочиха да посрещнат новопристигналите. Скитниците, появили се в лагера, бяха приети двойно по-радушно: първо, защото бяха оцелели сред неописуеми бедствия; второ, защото се оказаха съотечественици.
Анри назова своето име и своя брат и разказа как той и неговите спътници се бяха спасили по чудодеен начин от смъртта, която бе изглеждала неизбежна.
Реми и неговата господарка седнаха мълчаливо настрана; Анри се приближи до тях и им предложи да се разположат по-близо до огъня.
— Госпожо — каза той, — тук ще се отнасят към вас с уважение като във вашия собствен дом: аз си позволих да кажа, че вие сте моя роднина; благоволете да ми простите.
Ако Анри бе забелязал погледа, който си размениха Реми и Диана, би сметнал, че е възнаграден за своето мъжество и деликатност.
Ониските кавалеристи, оказали гостоприемство на нашите скитници, отстъпваха в пълен ред, когато след поражението започна масово бягство и командирите оставиха армията на произвола на съдбата.
Подобно на всички участници в тази ужасяваща драма те виждаха как наводнението става все по-страшно и разярените вълни ги заплашват с гибел, но, за щастие, по волята на съдбата попаднаха в селището, където ги заварихме, — място, разположено благоприятно, за да се устои и срещу неприятеля, и срещу стихията.
Мъжете, сигурни в безопасността си, бяха изпратили жените, децата и старците в града и бяха останали вкъщи. Ето защо, когато ониските воини влязоха в селището, те срещнаха съпротива; но смъртта със злобен вой ги преследваше по петите — те се сражаваха с отчаяно мъжество, загубиха десет души, превзеха селото и прогониха фламандците.
Час след тази победа към селището започна да приижда вода от всички страни; само насипът, по който по-късно дойдоха Анри и неговите спътници, остана незалят.