— Разкажете ни, монсеньор, по какъв начин добрият гений на Франция спаси ваша милост.
— Е, любезни графе, всичко е много просто; по всяка вероятност този гений, покровителят на Франция, в този момент е бил зает с нещо по-важно — така че бях принуден да се спасявам сам!
— По какъв начин?
— Като си плюх на петите.
Никой от присъствуващите не се усмихна в отговор на тази духовитост, която херцогът без съмнение би наказал със смърт, ако си я бе позволил някой друг.
— На всички са известни хладнокръвието, храбростта и пълководческият талант на ваше височество — възрази Анри. — Ние ви умоляваме да не измъчвате нашите сърца, като си приписвате въображаеми грешки. И най-талантливият пълководец може да претърпи поражение и самият Ханибал е бил победен при Зама.
— Да — отговори херцогът, — но Ханибал спечели битките при Требия, Тразименското езеро и Кана, а аз — само една при Като-Камбрези, която въобще не може да се сравнява с тях.
— Благоволявате да се шегувате, монсеньор, като говорите, че сте побягнали?
— Не, дявол да го вземе! И не мисля да се шегувам; нима, дьо Бушаж, ти смяташ, че това е повод за шеги?
— Нима би могло да се постъпи по друг начин, графе? — попита Орили с желание да подкрепи своя господар.
— Мълчи, Орили — заповяда херцогът, — за това попитай сянката на Сент-Енян.
Орили сведе глава.
— Ах, да, вие не знаете какво се случи със Сент-Енян; ще ви разкажа това не с думи, а с три гримаси.
При тази нова духовитост, отвратителна при толкова угнетяващите обстоятелства, офицерите се намръщиха, без да се тревожат, че това може да не се хареса на повелителя им.
— И така, представете си, господа — започна херцогът, давайки си вид, че не е забелязал тази проява на неодобрение, — представете си, че в мига, в който се очерта неблагоприятният изход от битката, Сент-Енян събра около себе си петстотин конници и вместо да отстъпи като всички останали, се приближи към мен с думите „Трябва незабавно да се атакува, монсеньор.“ — „Как така? — възразих аз. — Вие, Сент-Енян, сте полудели, те са сто против един французин.“ — „И хиляда против един да бяха — отговори той с ужасяваща гримаса, — аз тръгвам в атака.“ — „Отивайте, приятелю мой, отивайте — казах аз. — Колкото до мен, аз няма да тръгна в атака, а ще направя точно обратното.“ — „В такъв случай дайте ми вашия кон — останал е съвсем без сили, аз нямам намерение да бягам, затова всеки кон за мен е добър.“ И той действително ми даде своя вран кон, а сам се прехвърли на моя бял кон, като каза при това: „Херцоже, с този кон вие ще изминете двадесет левги за четири часа.“ След това, като се обърна към своите хора, извика: „След мен, господа! Напред за всички тези, които не искат да обърнат гръб на неприятеля!“ и се хвърли срещу фламандците с още по-страшна гримаса, отколкото първата. Ако ме беше послушал, вместо да проявява такава излишна, смелост, щеше да седи заедно с нас на тази маса и нямаше да прави в тази минута трета гримаса, по всяка вероятност още по-безобразна от предишните две.
Тръпки на възмущение пронизаха всички присъствуващи.
„Той няма сърце — помисли Анри. — Колко жалко, че санът на този негодник го освобождава от предизвикателството, което всеки един от нас би му отправил с радост!“
— Ето как се случи — продължи принцът, изпразвайки чашата си, — че Сент-Енян умря, а аз съм жив: впрочем, умирайки, той ми оказа последна огромна услуга: тъй като яздеше моя кон, всички решиха, че съм загинал аз и фламандците забавиха преследването. Но бъдете спокойни, господа, ние ще получим реванш, кървав реванш и от вчерашния ден, поне в мислите си, формирам най-страшната армия, която някога е съществувала.
— А дотогава — заяви Анри — ваше височество ще поеме командването на моя отряд; аз съм скромен дворянин и нямам право да давам заповеди там, където се намира представител на кралския дом.
— Съгласен съм — каза принцът. — Преди всичко заповядвам всички да се заемат с вечерята; в частност това се отнася за вас, дьо Бушаж, вие даже не сте преместили към себе си чинията.
— Монсеньор, не съм гладен.
— В такъв случай, приятелю мой дьо Бушаж, проверете още веднъж постовете. Съобщете на командирите, че съм жив, но ги помолете да не изразяват твърде гръмко своята радост, преди да сме завзели някакво сигурно укрепление или да сме се съединили с войската на нашия непобедим Жоайоз.
Както вижда читателят, достатъчна бе една минута, за да стане този беглец и страхливец отново надменен, безгрижен и властен.
Да заповядваш на стотици хора или на стотици хиляди — все едно означава да заповядваш. Владетелите винаги желаят не това, което са заслужили, а това, което според тях им се полага.