Орили разтърка очи и погледна повелителя си.
— Чу ли?
— Да, монсеньор.
— Нали знаеш кого имам предвид?
— Разбира се! Неизвестната дама, която е роднина на граф дьо Бушаж.
— Тогава мобилизирай цялата си фантазия и отгатни останалото.
— Вече отгатнах — ваша светлост проявявате голям интерес.
— И още как! А сега кажи кое разпалва любопитството ми.
— Искате да знаете кое е това смело създание, което в огън и вода следва братята Жоайоз.
— „Per mille pericula Martis!“60 — както би се изразила милата Марго, ако беше тук. Ти съвсем точно уцели, Орили. Апропо, писа ли й?
— Трябваше ли да пиша на нейно величество?
— Естествено.
— За кое?
— За това, че ние, по дяволите, загубихме. И че тя трябва да е готова за всичко.
— В какъв смисъл, монсеньор?
— В смисъл, че Испания, след като се отърва от мен на север, непременно ще я нападне от юг.
— Но нямам нито хартия, нито мастило, нито перо, монсеньор.
— Намери. Както е казано в Евангелието, който търси, ще намери.
— Как да намеря всички тези неща в проклетата селска дупка?
— Аз пък ти нареждам: пиши, дръвнико; дори ако не намериш с какво да пишеш, за сметка на това…
— За сметка на това — какво?
— Ще намериш нещо друго.
— Ах, че съм глупак! — плясна се по челото Орили.
— Добре, аз самият ще напиша на милата Марго, само ми намери всичко необходимо и се върни едва когато си готов, пък аз ще те чакам тук.
— Тръгвам, монсеньор.
— И ако по време на тършуването забележиш, че къщата представлява интерес с обстановката си… Нали знаеш, Орили, колко обичам фламандските къщи.
— Да, монсеньор.
— Тогава ще ме повикаш.
— Незабавно. Бъдете спокоен.
Орили скочи и като птица литна към другата стая, където имаше стълба за нагоре. След пет минути се върна при господаря си.
— Е? — попита херцогът.
— Ако не се лъжа, монсеньор, тази къща трябва да е дяволски интересна.
— Защо?
— Защото, хиляди дяволи, в горното помещение не е толкова лесно да се влезе.
— Какво искащ да кажеш?
— Че дракон охранява вратата.
— Позволяваш си глупашки шеги — жалък музикант такъв!
— Уви, монсеньор, не е глупашка шега, а е самата тъжна истина. Съкровището е на горния етаж и пред вратата на стаята лежи човек, загърнат в голяма сива пелерина.
— Охо! Господин дьо Бушаж си позволява да изпрати войник за охрана на своята дама?
— Не е войник, по-вероятно е слуга на дамата или на самия граф.
— И как изглежда той?
— Нямах възможност да разгледам лицето му, монсеньор, но пък видях голям фламандски нож, затъкнат в колана му — той го е стиснал здраво и юмрукът му изглежда страшно тежък.
— Много, много интересно — промълви херцогът. — Я го поразбутай малко този юначага, Орили.
— Пазил ме Бог!
— Какво чувам? Ти се осмеляваш…
— Осмелявам се да ви кажа, че не само ще бъда обезобразен от ножа му, но и ще си спечеля смъртни врагове в лицето на Жоайоз, придворните любимци. Ако бяхте крал на Нидерландия — разбирам, но в сегашното ни положение трябва да живеем в мир с всички, монсеньор, особено пък с тези, които ни спасиха живота, а живота ни спасиха братята Жоайоз. Имайте предвид, монсеньор, ако вие не го кажете, самите те ще го сторят вместо вас.
— Имаш право, Орили — съгласи се херцогът и тропна с крак, — както винаги имаш право, и все пак…
— Разбирам, но…
— Искам да видя тази жена, не ти ли е ясно?
— Може и да я видите, само че не през вратата.
— Добре — прие херцогът. — Щом не през вратата, значи през прозореца, а?
— Доста добра идея, монсеньор, веднага ще донеса стълба.
Орили изскочи в двора и тръгна право към навеса, където ониските кавалеристи бяха вързали конете си. Намери там дървена стълба, каквато винаги може да се намери под навес, излезе на улицата и я подпря откъм външната страна на къщата.
Трябва наистина да си принц и „божественото право“ да ти дава власт над всичко, за да си позволиш пред очите на часовоя да предприемеш толкова дръзки и оскърбителни за дьо Бушаж действия — така, както ги предприе херцогът.
Орили си даваше сметка за всичко това и показа на херцога, че насреща му е часовоят, който — без да знае с кого си има работа — май се канеше да ги спре.
Франсоа сви рамене и отиде при войника.