— Приятелю — рече му той, — нали това е най-високото място в селището, така ми се струва, а?
— Тъй вярно, монсеньор — отговори войникът, който позна Франсоа и почтително му козирува. — И ако ги нямаше тези стари липи, на лунна светлина щеше да се вижда цялата околност.
— Така си и мислех — каза херцогът, — затова заповядах да ми бъде донесена стълба, за да огледам местността… Хайде, качи се, Орили — не, почакай, най-добре аз да се кача: началникът трябва да види всичко с очите си.
Херцогът се покатери до горния край на стълбата, а Орили остана долу.
Стаята, в която Анри бе настанил Диана, бе застлана с рогозки. Вътре имаше голямо дъбово легло с плетено покривало, маса и няколко стола.
Вестта за смъртта на херцог д’Анжу сякаш освободи душата на Диана от тежко бреме; младата жена помоли Реми да й донесе нещо за ядене и той с най-голяма радост изпълни молбата й. Колкото и лека да беше вечерята, Диана усети, че очите й се затварят и главата й натежава. Забеляза го и Реми. Той тихо излезе и легна пред прага, както бе правил винаги, откакто напуснаха Париж.
Диана спеше, облегната на масата, подпряла с ръка главата си и опряла стройна снага на облегалката на високия стол, украсен с дърворезба. Устата й бе леко отворена, прекрасната й коса — разпиляна върху отметнатата качулка на грубата мъжка дреха; като небесно видение би се сторила тази жена на всеки, който би дръзнал да наруши покоя на потайното й убежище.
Възторг, породен от гледката, се отрази върху лицето и в движенията на херцога; опрян на рамката на прозореца, той се вглеждаше в захлас в чаровното създание.
Но ненадейно изразът на лицето му помрачня и той с внезапна бързина слезе долу, сякаш искаше час по-скоро да се махне от светлината на прозореца. Щом се намери на улицата, в полумрака, херцогът се облегна на стената, кръстоса ръце на гърдите си и се умили.
Орили, който безмълвно го наблюдаваше, забеляза, че погледът на херцога сякаш се е зареял към някаква точка, както става, когато човек се задълбочи в смътни, далечни спомени.
След десетина минути дълбок размисъл херцогът отново се изкатери по стълбата и отново се вгледа през прозореца.
Кой знае колко дълго щеше да остане той в същото положение, ако не беше го сепнал Орили:
— Бързо слезте, монсеньор, чувам някакви стъпки.
Херцогът се ослуша.
— Нищо не чувам — каза след малко.
— Онзи, който идваше насам, сигурно се е скрил — той е шпионин и ни следи.
— Прибери стълбата — заповяда херцогът.
Когато се върна, Орили попита:
— Е, монсеньор, хубава ли е?
— Страшно хубава — мрачно отговори херцогът.
— Тогава защо сте толкова тъжен, монсеньор?
— Чудя се, Орили — все така замислено промълви херцогът, — някъде съм виждал тази жена.
— Искате да кажете, че я познавате?
— Не! Колкото и да се мъча, никакво име, свързано с това лице, не изплува в паметта ми. Знам само, че сърцето ми ще се пръсне.
— Затова трябва да разберем коя е.
— Разбира се.
— Хубаво поровете в спомените си, монсеньор да не сте я виждали в двореца?
— Не, мисля, че не.
— Във Франция, в Навара, във Фландрия?
— Не.
— Да е испанка?
— Не мисля.
— Англичанка, придворна дама на кралица Елизабет?
— Не, не. Имам чувството, че образът й е свързан с някакъв трагичен случай. Тази жена е прекрасна, но е прекрасна като покойница, като призрак, като сън, затова мисля, че съм я сънувал. Два-три пъти през живота си — продължи херцогът — съм сънувал страшни кошмари, споменът за тях и до днес смразява душата ми… Да, вече съм сигурен: жената горе се е явявала в сънищата ми.
Точно в този миг откъм площада се дочуха бързи стъпки и Анри извика на херцога:
— Тревога, монсеньор! Тревога!
— Тук ли сте, графе? Бъдете добър да ми обясните как сте си позволили да напуснете поверения ви пост?
— Монсеньор — решително отговори Анри, — ако намерите за необходимо, можете да ме накажете, обаче сметнах за свой дълг да бъда тук.
Херцогът с многозначителна усмивка погледна нагоре към прозореца и попита:
— Какъв дълг, графе? Чакам обясненията ви!
— Монсеньор, откъм Шелда идват конници и не се знае дали са врагове, или приятели.
— Много ли са? — разтревожи се херцогът.
— Твърде много, монсеньор.
— Аха! Добре тогава, че не сте проявили безразсъдна смелост, графе, а се върнахте. Най-разумното, което можем да сторим, е да се махнем оттук.
— Наистина, монсеньор, обаче ми се струва, че трябва да предупредим брат ми.
— За тази цел ви стигат двама души.
— Тогава ще отида с някого от ониските кавалеристи.
— В никакъв случай, по дяволите! — ядоса се херцогът. — Вие ще дойдете с нас. Гръм и мълния! Да се лишим от такъв защитник!