Чувайки гласа му, аз се вцепених и за малко да извикам: „Вие сте човекът от улица Ледигиер, слугата на неизвестната дама!“ Исках да го разпитам, но внезапно вратата се отвори и в стаята влезе една жена. „Какво става, Реми? — попита тя, заставайки на прага. — Защо е този шум?“ О, братко, това беше тя, по-прекрасна отпреди. Това беше жената, споменът за която непрекъснато терзаеше сърцето ми. Неволно възкликнах и слугата ме погледна настойчиво. „Благодаря ви, господине — повтори той, — още веднъж ви благодаря, но виждате — пожарът е изгасен. Моля ви, идете си.“ „Приятелю — отговорих аз, — подканвате ме доста нелюбезно.“ „Госпожо — каза слугата, — това е той.“ „Но кой?“ — попита тя. „Младият благородник, когото срещнахме на кръстовището Жиписиен и който вървеше след нас до улица Ледигиер.“ Тогава тя ме погледна и по погледа й разбрах, че ме вижда за първи път. „Моля ви, господине, идете си.“ Аз се колебаех, исках да поговорим, но думите не излизаха от устата ми. Стоях неподвижен и ням, гледах само нея. „Моля ви господине — каза слугата, по-скоро тъжно, отколкото мрачно, — нали не искате господарката ми да бяга за втори път!“ „Опазил ме Бог — отвърнах с поклон, — но аз с нищо не съм ви оскърбил, госпожо.“ Тя не отговори. Остана безчувствена, безмълвна и студена. Обърна се и изчезна като привидение в полумрака на стълбището.
— Това ли е всичко? — попита Жоайоз.
— Да. Слугата ме изпрати до вратата и каза: „Моля ви, в името на Бога и Дева Мария, забравете всичко!“ Побягнах объркан и зашеметен. Всяка вечер оттогава идвам на улица Бюси. Затова, когато излязохме от Кметството, краката ми сами ме понесоха насам. Скривам се зад ъгъла на къщата срещу нейния дом и понякога успявам да видя светлина в прозореца й — това е целият ми живот, цялото ми щастие.
— Чудесно щастие, няма що! — възкликна Жоайоз.
— Уви! Ако поискам повече, рискувам да загубя и това.
— А ако погубиш себе си, като си толкова покорен на съдбата?
— Братко — каза Анри с тъжна усмивка, — чувствам се щастлив.
— Но това е невъзможно!
— Какво да се прави! Щастието е нещо относително. Знам, че тя е там, че е жива, че съществува. Ако напусне и този дом, ако отново ми се наложи да живея в неизвестност, бих полудял, братко, или бих станал монах.
— Да пази Бог! Стигат на семейството ни един безумец и един монах.
— Не ме увещавай, Ан, и не ми се присмивай!
— Позволи ми да ти кажа…
— Какво?
— Че си хлътнал като ученик.
— Безсилен съм да се боря. По-добре да плувам по течението, отколкото да се боря с него.
— А ако то те повлече към дълбокото?
— Ще потъна там, братко.
— Така ли смяташ?
— Да.
— Не съм съгласен с теб и на твое място…
— Какво би направил ти, Ан?
— Щях да науча името й, на колко години е… На твое място…
— Ан, Ан, ти не я познаваш!
— Затова пък познавам теб. Слушай, Анри, нали имаше петдесет хиляди екю, дадох ти ги, когато кралят ми подари сто хиляди на рождения ми ден…
— Те и досега стоят в сандъка ми, Ан, не съм похарчил нито екю.
— Още по-зле! Да ги нямаше — разбирам!
— Но, братко!
— Никакво „Но, братко!“. Обикновеният слуга се подкупва с десет екю, добрият — със сто, отличният — с хиляда, и най-най-прекрасният — с три хиляди. Да допуснем, че имаме работа със слуга светец — двадесет хиляди, и той ще е твой. Така ще ти останат сто и тридесет хиляди ливри, за да купиш жената светица, която слугата светец ще ти осигури. Анри, приятелю, ти си просто глупак.
— Ан — произнесе Анри с въздишка, — има хора, които не се продават, тях дори кралят не може да купи.
Жоайоз се успокои.
— Добре, съгласен съм — каза той. — Но няма човек, който да не иска да отдаде сърцето си другиму.
— Това е друго!
— А ти направи ли нещо, за да ти отдаде сърцето си тази безчувствена красавица?
— Сигурен съм, Ан, че направих всичко, което зависи от мен.
— Чуйте ме, граф дьо Бушаж, вие просто сте се предали! Срещнали сте жена, която скърби, живее в самота, плаче, а вие тъгувате, въздишате — по-скучен сте и от нея! Тя е самотна — бъдете по-често с нея, тя е тъжна — бъдете весел, тя скърби за някого — утешете я и заменете покойника в сърцето й!
— Невъзможно е, братко.
— А ти опита ли?
— И защо?
— Поне заради самия опит. Казваш, че си влюбен, нали?
— Думите не стигат, за да опиша любовта си.
— Добре тогава, след две седмици тя ще бъде твоя жена.