Орили го чакаше с нетърпение.
Реми отиде при него и тихо, учтиво продума:
— Господине, моята господарка не може да приеме предложението ви.
— Защо?
— Защото не сте управителят на граф дьо Бушаж.
Орили пребледня.
— Кой ви го каза?
— Никой, но то си е ясно. На сбогуване с мен графът ми възложи охраната на особата, която съпровождам, и замина, без да ми спомене за вас.
— Той говори с мене, след като сте си взели сбогом.
— Лъжа, господине, чиста лъжа.
Орили се изправи в цял ръст — Реми пред него изглеждаше като грохнал старец.
— Държите ми доста особен език, любезни! Пазете се! Вие сте стар, аз съм млад; вие сте слаб, аз съм много як.
Реми се усмихна, но нищо не каза.
— Ако имах лоши помисли спрямо вас или вашата господарка — продължи Орили, — достатъчно беше да вдигна ръка…
— Така ли било! — възкликна Реми. — Значи съм сбъркал и вие имате най-добри намерения спрямо моята господарка?
— Именно!
— Тогава ми обяснете какво искате?
— Приятелю мой — отговори Орили, — искам да ви ощастливя, ако се съгласите да ми направите услуга.
— Обаче, за да ви направя услуга, трябва да знам вашите намерения.
— Моите намерения са следните: вие познахте, драги, мой господар не е граф дьо Бушаж, а друго лице…
— Кое е то?
— Много по-високопоставено.
— Внимавайте! Пак ме лъжете.
— Защо мислите така?
— Познавам много малко семейства, които да превъзхождат рода Жоайоз.
— А кралската фамилия? И ето как плаща тя — допълни Орили, като се опита да сложи в ръката на Реми едната кесия с жълтици, оставена от херцог д’Анжу.
Реми потръпна от допира на Орили и отстъпи назад.
— Вие сте от свитата на краля?
— Не, на брат му, херцог д’Анжу.
— А, прекрасно, готов съм предано да служа на херцога.
— Още по-добре.
— Какво желае негово височество?
— Негово височество — каза Орили, доближи се до него и отново се опита да му даде парите — е влюбен във вашата господарка.
— Значи я познава, така ли?
— Видя я.
— Видял я е! — възкликна Реми и неволно стисна дръжката на ножа. — Кога?
— Тази вечер.
— Изключено! Моята господарка не е излизала от стаята си.
— Какво от това! Херцогът се държа като хлапак. Взе дървена стълба и се изкачи по нея…
— Така ли било… — пошепна Реми и сложи ръка на сърцето си, за да притъпи болката.
— Та след всичко, което каза негово височество за вашата господарка, изгарям от желание да я видя. И така, ще си помагаме, нали?
Той за трети път се опита да връчи кесията на Реми.
— Значи херцог д’Анжу е влюбен в моята господарка? — с усилие изговори Реми.
— Да.
— И какво иска?
— Тя да го посети в Шато Тиери, където му се наложи спешно да отиде.
— Виждам само една пречка.
— Каква?
— Господарката смята да замине за Англия.
— По дяволите! Тъкмо можете да ми направите услуга — разубедете я!
— Господине, вие не познавате моята господарка: тази жена винаги твърдо държи на своето. Но дори ако се съгласи да замине за Шато Тиери вместо за Англия — това още нищо не значи. Защо сте толкова сигурен, че ако се появи в Шато Тиери, непременно ще отстъпи пред домогванията на херцога?
— Защо пък не?
— Тя не обича херцог д’Анжу.
— Глупости! Всички жени обичат принцовете. Чуй ме, глупчо — настоя Орили, — исках да уредим с теб всичко тихо и кротко, без насилие, обаче ти ме караш да променя начина си на действие.
— И какво ще направите?
— Ще те убия в някое по-затънтено местенце, а дамата ще отмъкна. Е, ще я склониш ли да тръгне за Шато Тиери?
— Ще направя всичко възможно, обаче нищо не мога да гарантирам.
— Върви горе, аз междувременно ще приготвя конете.
И явно абсолютно сигурен, че надеждите му ще се сбъднат, Орили се забърза към конюшнята.
— Какво става? — попита Диана.
— Госпожо, херцогът ви бил видял и безумно се бил влюбил във вас.
— Херцогът ме бил видял? Херцогът бил влюбен в мен! — възкликна Диана. — Май си полудял, Реми?
— Ни най-малко. Предавам само думите на Орили.
— Но щом херцогът е успял да ме види, значи ме е познал.
— Ако ви беше познал, мислите ли, че Орили щеше да се осмели да дойде при вас? Не, херцогът не ви е познал.
— Ти си прав, хиляди пъти прав. Да вървим с този човек, Реми.
— Но той ще ви познае!
— Защо мислиш, че музикантът е с по-добра памет от своя господар?
— Защото за него е по-важно да помни, а за херцога — да забрави.
— Нали знаеш, Реми, имам маска, а ти — нож.