— Не. Това доказва, че там спят.
— А от Фландрия?
— Не. Това доказва, че там се бият.
— А от Париж?
— Не. Това доказва, че там плетат заговори. А сега си върви, скъпи мой Крийон, хайде!
— Кълна се в честта си — отново подхвана Крийон, щом като ваше величество сте толкова гладен, редно е и мен да поканите на закуска.
— Защо, човече?
— Защото се чуват слухове, че ваше величество се храните само с въздух, та представете си моето удоволствие да мога да кажа: това е долна клевета, кралят се храни със същия апетит, както всички.
— Не, Крийон, бих се изчервил от срам, ако пред очите на поданиците си похапвах с апетит като някой простосмъртен. Разбери, кралят винаги трябва да изглежда поетично и величествено. Сега ще ти дам пример. Помниш ли цар Александър?
— Кой Александър?
— Онзи, някогашният — Alexander Magnus. Ала ти надали знаеш латински. Та Александър Велики или Македонски обичал да се къпе пред войниците, защото бил красавец, добре сложен и само мускули, не случайно го сравнявали с Аполон.
— Би било голяма грешка, ваше величество, ако му подражавахте и се къпехте пред своите поданици. Прекалено сте слаб, господарю.
— Все пак си прекрасно момче, Крийон — рече Анри и тупна събеседника си по рамото, — харесваш ми с твоята безцеремонност, не си ласкател. Ти, стари приятелю, не си като моите придворни.
— То е тъкмо защото не ме каните на закуска — веднага му отвърна Крийон и добродушно се засмя.
Раздели се с краля по-скоро доволен, отколкото недоволен, защото потупването по рамото изцяло замени поканата за закуска.
Щом Крийон излезе, сервираха закуската на краля.
Кралският готвач беше надминал себе си. Супата от яребици с надробени трюфели и кестени най-вече прикова вниманието на краля, който бе започнал трапезата си с превъзходни стриди.
Тъкмо поднасяше към устата си четвъртата лъжица, когато зад гърба му се дочуха леки стъпки и добре познат глас сърдито нареди:
— Ей! Прибори!
— Шико! — обърна се кралят.
— Същият.
И верен на себе си, Шико се настани и започна да си взима от блюдото най-сочните стриди — лапаше ги, обилно полети с лимонов сок, без да каже нито дума.
— Тук ли си, Шико! Върнал си се! — повтаряше кралят.
Шико посочи препълнената си уста и като се възползува от изумлението на краля, придърпа супата от яребици.
— Почакай, това ястие е само за мен! — възкликна Анри.
Шико братски подели храната за себе си и господаря си.
След това си наля вино, от супата мина на рибното суфле, пастета от риба, на пълнените раци и най-накрая за успокоение на съвестта си пийна от кралския бульон. Дълбоко въздъхна и каза:
— Вече не съм толкова гладен!
— Да се надяваме, Шико, по дяволите!
— И така, здравей, любими кралю! Как си? Днес ми се виждаш доволен.
— Наистина, тази сутрин се чувствувам превъзходно.
— Толкова по-добре, кралю, толкова по-добре… Но — хиляди дяволи! Не е възможно това да е краят на закуската — сигурно имаш и сладкиши.
— Ето ти вишнево сладко, направено от монмартърските монахини.
— Прекалено е сладко.
— Ядки, пълнени със стафиди.
— Не, не са извадени семчиците!
— Все си недоволен, мърморко.
— Честна дума, всичко се влошава, дори и кулинарното изкуство, а в двореца се живее все по-зле и по-зле.
— Да не би в наварския дворец да е по-добре? — засмя се Анри.
— Хе! Може и така да е.
— Тогава там явно са настъпили големи промени.
— Което си е вярно, вярно е, синко.
— Разкажи ми все пак за пътешествието си — това ще ме позабавлява.
— С най-голямо удоволствие, затова съм дошъл. Откъде ще заповядаш да започна?
— От самото начало. Как стигна?
— Беше чудесна разходка.
— И никакви неприятности?
— С мене ли? Пътешествието беше приказно.
— Никакви опасни срещи?
— Как си го представяш! Кой би посмял да погледне накриво посланик на ваше всехристиянско величество? Ти, сине мой, имаш лошо мнение за поданиците си.
— Зададох ти този въпрос — обясни кралят, поласкан, че в държавата му цари пълно спокойствие, — тъй като, без да имаш официална мисия, можеше да те сполети опасност.
— Повтарям ти, Анри, твоята държава е най-очарователната на света: пътешествениците ти се радват на безплатна храна и безвъзмезден подслон само от любов към ближния и пътят им е обсипан с цветя.
— Да, да, моята полиция се справя чудесно.
— Великолепно, това поне може да й се признае.
— А пътят безопасен ли е?
— Също както онзи, дето води за рая: срещаш само херувимчета, които с песни славят краля.
— Явно се връщаме към Вергилий, Шико.
— Към коя от творбите му?
— „Буколики“.