— Защо, сине мой, си така благосклонен тъкмо към орачите?
— Защото в градовете, уви, е съвсем друго.
— Имаш право, Анри, градовете са средища на разврата.
— Ето виж: изминал си благополучно петстотин левги…
— Казвам ти, всичко вървеше по мед и масло…
— А аз тръгнах само до Венсен и още преди да бях изминал дори една левга, изведнъж…
— Какво изведнъж?
— Насмалко да ме убият на пътя.
— Така ли? Къде стана това?
— При Бел-Еба.
— Близо до манастира на нашия приятел Горанфло?
— Да, там.
— И как се държа тогава нашият приятел?
— Както винаги безупречно, Шико: благослови ме от балкона си.
— А монасите му?
— Викаха с цяло гърло: „Да живее кралят!“
— Нищо повече ли не си забелязал?
— Какво друго можех да забележа?
— Имаха ли оръжие под расата?
— Бяха въоръжени до зъби. В това виждам предпазна мярка на достойния игумен; този човек знаеше всичко, но все пак не дойде на другия ден като д’Епернон да провери джобовете ми с думите: „В името на краля, ваше величество!“
— Така е, не би го направил, а пък и тия негови грамадни лопати няма да се поберат в джобовете ти.
— Не си позволявай да се присмиваш на дон Модест; той е един от най-великите хора, които прославят моята власт, и да знаеш, че при пръв благоприятен случай ще го направя епископ.
— Прекрасна идея!
— Забележи, Шико — продължи кралят с дълбокомислен вид, — когато кадърните люде произлизат от народа, понякога могат да постигнат съвършенство. Защото в нашата аристократична кръв има и добри, и лоши качества. А когато природата създава забележителен представител от простия народ, тя употребява за целта най-висококачествен материал, затова твоят Горанфло е съвършен.
— Намираш ли?
— Да. Той е умен, скромен, хитър, смел; може да стане министър, пълководец, папа.
— Хе! Достатъчно, ваше величество — прекъсна го Шико. — Ако ви чуеше този достоен човек, щеше да се пръсне от гордост — дон Модест е доста горделив.
— Да не ревнуваш, Шико?
— Справедлив съм и нищо повече… Значи, скъпи кралю, без малко да те убият?
— Да.
— И кой се опита да извърши покушението?
— Лигата, по дяволите.
— Тоест тя се разраства?
— Ох, Шико! Когато една политическа общност прекалено рано се разраства, тя не може да оцелее и прилича на дете, което от малко е надебеляло.
— Значи ти си доволен, сине мой?
— Да; и твоето завръщане е голяма радост за мен. Носиш ми добри вести, нали?
— И още как!
— И ме караш да се измъчвам, душевадецо!
— Откъде да започна, кралю?
— Разкажи ми най-накрая за пристигането си в Навара.
— С най-голямо удоволствие!
— С какво се занимаваше Анри, когато ти отиде?
— С похожденията си.
— Той лъже Марго?
— Толкова усърдно, колкото може.
— Тя сърди ли се?
— Изпада в ярост.
Анри с ликуващ вид потри ръце.
— И какво е измислила тя? — засмя се той. — Да вдигне Испания срещу Навара; Артоа и Фландрия — против Испания? Да не иска да изправи братчето си Анри срещу коварното си мъжле?
— Може би.
— Но ако е така, значи те се мразят?
— Мисля, че дълбоко в душата си никак не се обожават.
— А привидно?
— Най-близки хора.
— Обаче един прекрасен ден някое ново негово увлечение ще ги скара завинаги!
— Новото увлечение вече е налице.
— Глупости!
— Искаш ли да ти кажа от какво ме е страх?
— Кажи.
— Много ме е страх, че може това ново увлечение вместо съвсем да ги скара — тъкмо да ги помири.
— Хайде, разказвай нататък, Шико.
— Ти написа на свирепия Беарнец писмо.
— И какво ще кажеш за моето писмо?
— Че си постъпил нетактично, като се обръщаш към него с такова послание, но иначе беше написано много хитро.
— Писмото трябваше да ги скара.
— И щеше да ги скара, ако Анри и Марго бяха обикновена съпружеска двойка.
— Какво искаш да кажеш?
— Че Беарнеца никак не е глупав — той разбра с каква цел искаш да ги скараш.
— По дяволите! Колкото до целта…
— И така. Представи си, проклетият Беарнец си въобразил, че имаш едничка цел: да не дадеш на сестра си зестрата, която й дължиш!
— Глупости!
— Може, обаче дяволският Беарнец тъкмо това си е набил в главата.
— Нататък, Шико, нататък — подкани го кралят и лицето му помръкна.
— Щом стигна до тази идея, той изведнъж стана точно какъвто си ти сега — тъжен и меланхоличен… И се отдаде изцяло на новото увлечение, за което ти споменах.
— Как се казва хубавицата?
— Мадмоазел Каор.
— Мадмоазел Каор ли?
— Да. Хубава страстна особа, кълна се в Господа. С единия крак е стъпила на реката Лот, с другия — на планината. Неин настоятел е или по-скоро е бил господин дьо Везен, най-храбрият дворянин измежду твоите приятели.