Кралят направи жест, който можеше да изразява и безразличие, и съгласие.
Шико се олюля на стола и предпазливо се огледа.
— Кажи ми, синко — тихо започна той, — дали Жоайоз заминаха за Фландрия просто така?
— Преди всичко какво означава за теб „просто така“?
— Ами това, че двамата братя, от които единият мисли само за удоволствия, а другият е потънал в скръб, едва ли биха могли да напуснат Париж без много шум.
— И какво?
— Оттук следва, че първият им приятел трябва да е в течение относно тяхното заминаване.
— Разбира се, че съм в течение.
— В такъв случай, Анри, да си чувал… — Шико спря.
— Какво?
— Че те, да речем, са натупали някаква много важна персона?
— Не съм чувал нищо подобно.
— Че са нахълтали в чужда къща и са отмъкнали някаква жена?
— Нищо не знам.
— С една дума, нямат ли някоя такава проява, че слухът да стигне и до теб?
— Повярвай, не.
Толкова по-добре — рече Шико и въздъхна с облекчение.
— Знаеш ли, ти ставаш лош.
— Пребиваването в гроба смекчи нрава ми, велики кралю, а от общуването с теб ставам груб.
— Ставате непоносим, Шико, и съм склонен да ви припиша честолюбиви намерения.
— Как така: честолюбиви намерения? На мене? Анри, сине мой; преди беше само глуповат, а сега изглеждаш направо безумен — все пак крачка напред.
— Аз пък ви казвам, господин Шико, че вие целите да отстраните от мен най-верните ми слуги, като им приписвате замисли, каквито те нямат, и престъпления, за които и през ум не им минава. Искате изцяло да ме обсебите.
— Да те обсебя? Аз! — възкликна Шико. — Защо? Опазил ме Бог, да си докарам на главата такава беля! Bone Deus! Да не говорим, че е прекалено трудно човек да те изхрани! Не, не, за нищо на света!
— Хм-хм! — измърмори кралят.
— Я ми обясни откъде ги раждаш тези налудничави мисли?
— Отначало доста студено се отнесохте към моите похвални думи за нашия стар приятел дон Модест, на когото сте много задължен…
— Много съм задължен на дон Модест ли? Интересно, ужасно интересно! Друго?
— Нататък се опитахте да очерните братята Жоайоз, най-преданите ми приятели.
— Не споря.
— И накрая си показахте ноктите срещу фамилия дьо Гиз.
— Нима и тях дори си обикнал? Изглежда, днес имаш благоприятен ден и всички ти харесват.
— Не, тях не ги обичам. Но в настоящия момент те кротуват и не ни създават никакви неприятности. Те със свирепите си погледи и дългите си шпаги са ми сторили много по-малко злини, отколкото мнозина други; приличат ми… да ти кажа ли на какво?
— Кажи, направи ми това удоволствие — нали знаеш, сравненията ти са невероятно сполучливи.
— Те ми приличат на онези щуки, дето се пускат в езерото да преследват едрите риби и така да не ги оставят много да затлъстеят, обаче зъбите на щуките не са достатъчно остри, та да прегризят люспите на едрите риби.
— Ах, Анри, сине мой, колко си находчив!
— А твоят Беарнец мяучи като котка и хапе като тигър.
— Не може да бъде! — възкликна Шико. — Валоа хвали фамилия дьо Гиз. Продължавай, сине мой, продължавай, на прав път си. Незабавно се разведи и се ожени за госпожа дьо Монпансьо. Нали навремето беше лудо влюбена в теб.
Анри се поизпъчи.
— Така е — отговори той, — само че бях зает на друго място — оттам и всичките й заплахи.
С тези думи Анри оправи обърнатата по италианска мода яка на куртката си.
На вратата се подаде Намбю и рече:
— Човек на дьо Гиз, изпратен до ваше величество.
— Да влезе, добре дошъл.
И в залата веднага влезе капитан от кавалерийски полк в походна униформа и поздрави краля.
Глава 16
Като разбра, че новодошлият е пратеник на фамилията дьо Гиз, Шико по навик седна с гръб към вратата, притвори очи и потъна в обичайния си дълбок размисъл. Но още от първите думи на пристигналия трепна и мигом отвори очи.
За щастие или за нещастие Анри не обърна внимание на поведението му.
— От Лотарингия ли пристигате? — попита кралят този вестоносец, който правеше впечатление с благородния си вид и войнствената осанка.
— Не, ваше величество, от Соасон, където господин херцогът пребивава вече около месец; той ми даде това писмо, което имам честта да положа в краката на ваше величество.
В очите на Шико пламна огън. Той дебнеше и най-незначителното движение на пратеника и същевременно не изпускаше нито една негова дума.
А новодошлият извади от копринената подплата на джоба си не едно, а две писма, защото подир първото се изплъзна още едно и падна на килима.
Шико забеляза, че неприятно изненаданият пратеник се изчерви и смутен вдигна писмото.