— Братко!
— Давам ти думата на един Жоайоз. Надявам се, че не си се отчаял?
— Не, тъй като никога не съм се надявал.
— В колко часа се показва тя?
— Казах ти, братко — тя никога не се показва.
— Как изглежда домът й?
— Триетажна сграда, на втория етаж има тераса.
— Може ли да се проникне в дома през терасата?
— Може.
— А какво има срещу него?
— Друга сграда, по-висока.
— Кой живее там?
— Някакъв буржоа.
— Добър, лош?
— Добър, понякога чувам как се смее дори на собствените си мисли.
— Купи този дом.
— А кой ти казва, че той го продава?
— Предложи му двойна цена.
— А ако дамата ме види?
— И какво от това?
— Ще изчезне отново. А ако не се показвам, надявам се рано или късно да я видя пак.
— Ще я видиш още тази вечер.
— Тази вечер?
— Ще отидеш под балкона й в осем часа.
— Ще бъда там както всеки ден, макар и без никаква надежда.
— Впрочем, кажи ми адреса й.
— Между портата Бюси и двореца Сен Дьони, почти на ъгъла на улицата на Августинците, на двайсетина крачки от странноприемницата „Мечът на гордия рицар“.
— Отлично, ще се срещнем в осем.
— Какво смяташ да правиш?
— Ще видиш, ще чуеш. А сега отивай у дома. Облечи се колкото може по-хубаво, сложи си най-скъпите украшения, напръскай косите си с най-фин парфюм — тази вечер ще превземеш твоята крепост.
— Дано Господ те чуе, Ан!
Те си стиснаха ръцете.
Скоро Ан стигна до една красива, готическа сграда, недалеко от Парижката света Богородица, вдигна смело чукчето на вратата и шумно потропа.
Анри тръгна мълчаливо по една виеща се уличка, водеща към двореца на Правосъдието.
Глава 7
Докато траеше разговорът, който току-що разказахме, нощта се спусна и обгърна града.
Салсед умря и зрителите започнаха да се разотиват. Вече рядко се срещаха хора по улиците.
Близо до портата Бюси една розова сграда, изрисувана с бяла и синя боя, постепенно се изпълваше с шум. Домът се наричаше „Мечът на гордия рицар“ и представляваше огромна странноприемница, построена наскоро с амбицията да угоди на всички вкусове.
На табелата й беше изобразена битка между някакъв архангел или светия с дракон, изригващ пламъци и дим. Художникът, вдъхновен от героични и благочестиви помисли, беше сложил в ръката на въоръжения до зъби рицар грамаден кръст вместо меч, с който той разсичаше нещастния дракон на две кървави половини.
На заден план на табелата имаше много зрители, наблюдаващи боя, а слезлите от небето ангели украсяваха шлема на гордия рицар с лаврови и палмови клонки.
На преден план художникът, желаещ да докаже, че го бива във всички жанрове, беше изобразил тикви, грозде, майски бръмбари, гущери, охлювче върху една роза и дори два заека — бял и сив, които си миеха носовете — вероятно от радост заради славната победа на гордия рицар над дракона или иначе казано — над самия дявол.
А сега трябва да признаем нещо, колкото и неприятно да е то. Разкошната табела на кръчмата въобще не беше белег за нейното процъфтяване. Напротив — поради причини, на които ще се спрем, и които, надявам се, читателите ще разберат, „Мечът на гордия рицар“ беше празен почти винаги.
Между другото, както биха казали в наши дни, заведението беше просторно и комфортно. На ъглите на сградата гордо се възвисяваха четири кулички, във всяка от които имаше по една осмоъгълна стая. Това придаваше кокетен и малко тайнствен вид на дома, който би трябвало да се хареса на мъжете и особено на жените. И в това беше бедата.
Не можеш да угодиш на всички.
Ала стопанката на „Мечът на гордия рицар“ не мислеше така. Тя придума съпруга си, господин Фурнишон, да зарежат банята на улица Сент-Оноре и да се захванат с шишове и бъчви в името на доброто на влюбените двойки от кръстовището Бюси и съседните парижки квартали. За нещастие странноприемницата беше близо до Пре-о-Клер и „Мечът на гордия рицар“ бе често посещаван от дуелиращи се. Другите двойки, не толкова войнствени, бягаха от кръчмата като от чума, подплашени от дрънченето на оръжия — влюбените са кротки хора, които не обичат да им се пречи. Затова в куличките, създадени за тайни срещи, често нощуваха войници и купидоните, нарисувани от художника, създал табелата над входа, бяха разкрасени от гостите с мустаци и други повече или по-малко неприлични атрибути.
Не напразно госпожа Фурнишон вярваше, че табелата беше донесла нещастие на заведението им. Ако на входа бяха изобразени не гордият рицар и отблъскващият дракон, а розов храст със сърца вместо цветове, всички нежни души щяха да намерят тихо пристанище в нейната странноприемница.