— О, добри ми господин Шико! — възкликна Бономе, който само дето не припадна. — Колко зле постъпихте, че за тази работа избрахте моето заведение.
— Щеше ли да предпочетеш, ако пред тебе стоеше Бороме, а Шико се къпеше в кръв.
— Не, разбира се, не! — възкликна кръчмарят с най-искрен глас.
— Да, но тъкмо това щеше да се случи, ако не беше станало чудо.
— Не може да бъде!
— Честна дума! Погледни гърба ми, приятелю.
Дрехата му между плешките беше съдрана и отдолу беше избило кърваво петно.
— Кръв! — възкликна Бономе. — Вие сте ранен!
— Чакай, чакай!
Шико свали дрехата, после и ризата.
— Какво щастие, драги господин Шико, че сте с ризница! Значи негодникът е искал да ви убие?
— Да, той добросъвестно се потруди с кинжала, нашият скъп капитан. Имам ли кръв?
— Имате, под ризницата имате много кръв.
Шико я смъкна и остана гол до кръста, целият само кости и мускули.
— О, господин Шико, имате кръвоизлив, колкото цяла чиния.
— Вземи чиста бяла кърпа, разбъркай в една чаша равни количества зехтин и винена утайка и промий мястото, друже.
— А трупът? Какво да правя с този труп?
— Почакай. Дай ми мастило, перо и хартия.
— Веднага, драги господине.
И Бономе се втурна навън.
А Шико, без да губи ценно време, затопли върху лампата връхчето на малко ножче и разряза през средата червения восъчен печат върху плика, после извади писмото и с явно удоволствие го прочете.
Тъкмо тогава влезе Бономе и донесе зехтин, вино, перо и хартия.
Шико сложи перото и хартията върху масата, а гърба си стоически предостави на Бономе.
Онзи разбра какво се иска от него и взе да почиства раната.
А Шико, сякаш без да изпитва болка, преписваше писмото на херцог дьо Гиз до госпожа дьо Монпансьо, като коментираше всяка дума.
Писмото гласеше:
Драга сестро! Антверпенската експедиция се оказа успешна за всички освен за самите нас. Ще Ви уверяват, че херцог д’Анжу е умрял — не вярвайте, той е жив.
Жив, разбирате ли? Там е цялата работа.
В тази единствена дума се крие съдбата на цяла династия; тя отделя лотарингския дом от френския престол по-страшно от най-дълбоката пропаст.
Обаче нека това не Ви тревожи. Открих, че двама души, които мислех за умрели, още са живи, а това е смъртна заплаха за херцог д’Анжу. Така че мислете само за Париж. След шест седмици за Лигата ще настъпи време да действува. Та нека членовете й знаят, че часът наближава, и да са в готовност.
Войската е събрана. Можем да разчитаме на дванайсет хиляди души, които са ни предани и са отлично въоръжени. Ще доведа във Франция тази армия уж за борба с немските хугеноти, които подкрепят Анри дьо Навар. Ще победя хугенотите и ще управлявам Франция.
P.S. Напълно одобрявам плана Ви за Четиридесет и петимата. Нека само Ви кажа, мила сестро, че сте по-благожелателна към тези главорези, отколкото те заслужават.
— Благожелателна? — учуди се Шико. И си повтори: — „Отколкото те заслужават“… От ясно по-ясно освен постскриптума — каза Шико. — Тогава да му обърнем повече внимание.
— Драги господин Шико — осмели се да продума Бономе, — още не сте ми казали как да постъпя с трупа.
— Представи си, да речем, че капитанът се е намесил в улична свада с швейцарците или с наемниците, подир която са го внесли тук ранен. Не би отказал да го приемеш, нали?
— Разбира се, не.
— Да речем, че въпреки топлите ти грижи той все пак е предал Богу дух, тъй да се каже, в ръцете ти. Това щеше да е просто нещастие, нали?
— Разбира се.
— Вместо да те упрекват, в такъв случай заслужаваш похвала за човещината си. Да допуснем също, че преди да умре горкият капитан е произнесъл добре известното ти име на игумена на „Свети Яков“ при Сент-Антоанските врати.
— На дон Модест Горанфло ли? — учуди се Бономе.
— На същия. Какво ще направиш? Ще съобщиш на дон Модест, той спешно ще се яви при теб и тъй като в един от джобовете на убития ще намери и кесията, през ум не би му минало да те заподозре в каквото и да било.
— Разбирам, драги господин Шико, вие сте голям човек!
— Освен всичко друго ще заслужиш и награда, задето писмото ще стигне до местоназначението си.
— Защо, нещо тайно ли има в него?
— В такива времена като нашето всичко е тайна, драги Бономе.
Като изрече тази сентенция, Шико така успешно съедини двете половинки на печата, че дори и най-опитното око не би забелязало никаква повреда. След това отново мушна писмото в джоба на убития, почака Бономе да му превърже раната, навлече ризницата, прибра шпагата в ножницата и тръгна към вратата. Но се върна.