— Впрочем, щом капитанът вече не е между нас, аз ще уредя сметката — каза той и хвърли на масата три жълтици.
След това затисна устните си с пръст в знак на мълчание и излезе.
Глава 19
Дълбоко вълнение обзе Шико, щом видя тихата улица на Августинците и скъпия на сърцето му дом с островръх покрив, стар балкон и олуци, украсени с муцуни на фантастични зверове.
Ключа от къщата си Шико криеше във вдлъбнатината при камъка под балкона. В онези времена всякакъв ключ независимо дали от ракла, или от шкаф по тегло и големина не се отличаваше от най-масивните ключове за вратите на днешните ни къщи; съответно ключовете от вратите бяха като днешните ключове на градовете.
Трябва да признаем, че докато търсеше опипом ключа, Шико изпита известна тревога. Обаче щом докосна студеното желязо, усети безподобна блажена радост.
Всичко беше наред и вътре в къщата, хилядата екю в дъбовото скривалище стояха непипнати.
Шико не беше стиснат — напротив: случваше се да пилее пари и да жертвува житейски благини в името на някоя идея, — с други думи постъпваше като всеки достоен човек. Но златото, този неизменен извор на наслада, отново вдигаше стойността си в очите му.
— По дяволите! — пошепна Шико, докато съзерцаваше своето съкровище. — Имам прекрасен съсед, който не само е запазил парите ми, но и не ги е докоснал. Длъжен съм да се отблагодаря на този достоен човек.
С тези думи затвори скривалището, отиде при прозореца и погледна отсрещната къща.
Тя му се стори все така унила, мрачна, защото такъв вид придобива в съзнанието ни всяка сграда, щом знаем, че е обиталище на тъгата.
„Още не е време за сън — помисли си Шико, — при това хората отсреща надали много спят.“
И с любезен израз на лицето той почука на отсрещната врата.
При повторното почукване вратата се отвори и в тъмното се показа човек.
— Благодаря и добър вечер — каза Шико и подаде ръка. — Току-що се върнах и се отбих да ви благодаря, приятелю.
— За какво говорите? — попита съседът и в гласа му се чу разочарование.
— Ох, сгрешил съм — рече Шико. — Когато заминавах, тук живееха други хора, но все пак, за Бога, аз ви познавам.
— И аз ви познавам — каза младият мъж.
— Вие сте господин виконт Ернотон дьо Карменж?
— А вие сте Сянката?
— Абсолютно вярно.
— Какво ще обичате, господине? — попита младият мъж с явно раздразнение.
— Бих искал да видя собственика на къщата.
— Аз съм.
— А предишният собственик?
— Преместил се е, както виждате.
— Къде?
— Не знам. Но за какво ви е този човек, господине?
Шико тъкмо да разкаже за какво му е, но навреме си спомни съвета, според който е по-добре човек да си затваря устата.
— Исках да го посетя, както е редно между съседи, нищо повече.
— Любезни господине — промълви Ернотон учтиво, но в същото време започна леко да притваря вратата, — много съжалявам, че не мога да ви дам по-точни сведения.
— Благодаря ви, господине ще ги потърся другаде.
— Но се радвам на възможността да подновя познанството си с вас. Довиждане.
— Още миг, господин дьо Карменж!
— Много съжалявам — възрази Ернотон, — но всеки момент очаквам да се почука на тази врата…
— Ясно, господине, всичко разбрах — каза Шико, — извинете за безпокойството, тръгвам си.
— Сбогом, драги господин Сянка.
— Сбогом, предостойни господин Ернотон.
Щом Шико направи стъпка назад, вратата моментално с трясък се затвори.
Той се ослуша дали мнителният младеж го чака да си тръгне, но чу, че Ернотон вече се качва по стълбите. Тогава Шико спокойно се прибра вкъщи с твърдото решение да не изпуска от очи новия съсед.
До този момент непрестанно угрижен от неясния смисъл на изречението от писмото на дьо Гиз, което гласеше: „Напълно одобрявам плана ви за Четиридесет и петимата…“ — сега той временно престана да мисли по този въпрос, погълнат от новите неразбории.
Шико реши, че появата на Ернотон в ролята на пълноправен господар на тайнствената къща, чиито обитатели внезапно бяха изчезнали, е повече от странна.
А и нали тъкмо за тях можеше да се отнася изречението от писмото на херцог дьо Гиз до херцог д’Анжу.
Такава случайност заслужаваше внимание, а Шико поначало вярваше в странните случайности.
Дори понякога в приятелски приказки развиваше някои остроумни теории на тази тема.
Ето една от тях.
Случайността е резервният фонд на Бога. Творецът прибягва до него само в най-важни моменти — особено сега, когато хората станаха така проницателни, че като наблюдават природата и изучават нейните закони, вече могат да предсказват бъдещето.