— Точно така.
— И дон Модест е поръчал на Жак да отнесе това писмо.
— Така е.
— И младият Жак е хукнал завчас към къщата на Гиз.
— О!
— Където не е намерил никого.
— Боже мили!
— Освен господин дьо Менвил.
— Господи, помилуй!
— Който е довел Жак в „Гордият рицар“.
— Господин Брике, господин Брике — възкликна Жак, — щом и това знаете…
— По дяволите! Нали разбра, че знам! — рече Шико, щастлив, че полека-лека бе разсеял мрака, който криеше извънредно важна тайна.
— Значи трябва да признаете, господин Брике, че в нищо не съм съгрешил!
— Имаш право, Жак. Съгрешил си само в мислите си.
— Аз ли?
— Разбира се. Защото си открил, че херцогинята е много хубава.
— Аз ли?
— Затова се обърна, за да я видиш на прозореца.
— Аз ли?! — монахът пламна и измърмори: — Наистина тя прилича на Богородица, която висеше над главата на майка ми.
— Колко губят нелюбопитните хора! — пошепна Шико.
И накара младия Клеман, който вече му беше в ръцете, отново да разкаже всичко, което той самият току-що беше разказал.
— Сега разбираш ли — каза Шико, щом момчето млъкна — колко лош учител по фехтовка си имал в лицето на брат Бороме?
— Господин Брике — смути се Жак, — не е хубаво да се говори зле за мъртвите.
— Да, но признай, че брат Бороме е боравил с шпагата по-слабо от онзи, който го е убил.
— Истина е.
— Нямам повече какво да ти кажа. До скоро виждане, мой малък Жак, и ако искаш…
— Какво, господин Брике?
— Лично аз ще ти давам уроци по фехтовка.
— Много, много искам!
— А сега побързай, малкият, сигурно с нетърпение те чакат в манастира.
— Наистина. Благодаря, че ме подсетихте, господин Брике.
Момчето побягна и скоро се скри от погледа му.
Шико пък си имаше своите причини да се отърве от събеседника. Беше измъкнал от Жак всичко, което искаше да научи, но сега му трябваха някои други сведения.
С бързи крачки се запъти към къщи. Носилката и оседланият кон още бяха пред вратата на „Гордият рицар“. Шико отново се настани до водосточната тръба.
Сега не сваляше очи от къщата.
През процепа между завесите отсреща забеляза, първо, как дьо Карменж, явно в очакване на гостенката си, нервно крачи напред-назад. Най-накрая херцогинята влезе в стаята, където Ернотон умираше от нетърпение.
Младият мъж коленичи пред херцогинята, а тя му подаде за целувка белоснежната си ръка. После го настани до себе си пред изискано наредена маса.
— Чудна работа — каза си Шико, — започна като заговор, пък свършва като любовна среща! И кой е на тази любовна среща? Госпожа дьо Монпансьо. Сега вече всичко ми стана ясно.
— Охо! — възкликна той. — „Напълно одобрявам плана Ви за Четиридесет и петимата. Нека само Ви кажа, мила сестро, че сте по-благожелателна към тези главорези, отколкото те заслужават.“ По дяволите! Първото ми предположение е вярно: не става дума за любов, а за заговор. Да понаблюдаваме тогава похожденията на госпожа херцогинята.
Той прекара времето си в наблюдения до дванайсет и половина след полунощ, когато Ернотон избяга, прикрил лице с плаща си, а херцогиня дьо Монпансьо отново се качи на носилката.
— Сега — пошепна Шико, докато се прибираше — да помислим каква ще е тази щастлива случайност, която ще доведе до смъртта на престолонаследника и ще освободи от него херцог дьо Гиз… Кои са тези, дето са били сметнати за умрели?… Дявол да го вземе! Май надуших следата!
Глава 21
Младите упорствуват както в лошото, така и в доброто и тяхната упоритост е равносилна на опитността, характерна за зрялата възраст.
Ако този особен инат е насочен към доброто, той понякога води до големи дела.
Предстои ни тук да нарисуваме образа на един обикновен човек. Но всъщност някои биографи бяха открили и у двадесетгодишния дьо Бушаж заложбите на доста необикновен човек.
Анри упорито отказваше да се отрече от любовта си и да се върне към светските развлечения. По молба на брат си и по настояване на краля той няколко дни в уединение обмисля идеята си и тъй като намерението му ставаше все по-твърдо, една прекрасна сутрин той реши да посети своя брат кардинала, много важна личност — на двадесет и шестгодишна възраст той вече от две години беше кардинал, след като бе стигнал до най-високите стъпала на духовната йерархия благодарение и на благородния си произход, и на бляскавия си ум.
Франсоа дьо Жоайоз, когото вече виждахме на сцената, млад и светски човек, красив и остроумен, бе смятан за един от най-прекрасните люде на онова време. Честолюбив и благоразумен, Франсоа дьо Жоайоз можеше да избере за свой девиз думите: „Всичко е от полза“ — и да оправдае този девиз.