Единствен измежду всички царедворци — а той беше преди всичко царедворец — кардиналът успя да си подсигури подкрепата и на двамата господари, духовния и светския, тъй като папа Сикст го покровителствуваше не по-малко от Анри III. В Париж го смятаха за италианец, в Рим — за французин; той навсякъде правеше впечатление с щедростта и ловкостта си.
Кардинал дьо Жоайоз бързо забогатя благодарение на своя дял от наследството и на полагаемите се за ранга му доходи.
Живееше нашироко. Ако брат му, адмиралът, беше обкръжен от голяма свита военни, то в приемните на кардинала се тълпяха свещеници, епископи и архиепископи. Щом достигна високия църковен сан, той по италианска мода се сдоби с пажове, а по френска — с лична охрана. Но охраната и пажовете не го ограничаваха, напротив — осигуряваха му още по-голяма свобода. Обкръжил със стража и лакеи луксозната си носилка, откъдето се подаваше ръката на секретаря му в ръкавица, той в същото време яздеше из града преоблечен, с шпага и перука, с грамадна яка-жабо и с ботуши с шпори.
При този прелат се запъти граф дьо Бушаж след разговора с най-големия си брат и разговора с краля на Франция.
Франсоа живееше в красива къща в Сите: големият двор винаги беше пълен с конници и каляски. Градината се спускаше до брега на реката, там беше и една от вратите на оградата, а пред нея имаше вързана лодка, която неусетно го отнасяше толкова надалече, колкото той самият пожелаеше. И поради това често се случваше посетителите напразно да чакат прелата — той изобщо не се появяваше под предлог, че не е добре или има наложена строга епитимия.
Франсоа беше горделив, но не високомерен. Обичаше приятелите си, а и братята си — почти като приятели. Пет години по-голям от дьо Бушаж, той не пестеше за него нито добри, нито лоши съвети, нито усмивки, нито пари.
Но тъй като умееше великолепно да носи кардиналската си мантия, дьо Бушаж го намираше красив, благороден и го уважаваше може би дори повече, отколкото най-големия от братята Жоайоз. Анри с трепет сподели за своята обич пред Ан, но не би се осмелил да се изповяда на Франсоа.
Обаче когато тръгна за дома на кардинала, вече беше взел решението: съвсем откровено ще говори с него, едно, като с изповедник, второ, като с приятел.
Дьо Бушаж мина през анфиладата на салоните и излезе в градината, сенчеста и ароматна, истинска градина на римски прелат.
Спря под дърветата. В същия миг желязната врата при реката широко се отвори и оттам влезе някакъв човек, загърнат с голямо кафяво наметало. Подир него вървеше младо момче, вероятно паж. Непознатият се промъкна между дърветата, като се мъчеше да него забележи нито дьо Бушаж, нито който и да било.
И Анри наистина не забеляза тайнствения посетител. Едва когато случайно се обърна, видя, че някакъв непознат влиза в къщата.
След десетина минути един слуга дойде при Анри и го покани да влезе в библиотеката, където го очаквал кардиналът.
Анри последва слугата, без да бърза, защото предчувствуваше, че ще се наложи да издържи нова битка. Когато влезе, камердинерът помагаше на кардинала да сложи прелатските одежди, изискани, но и удобни.
— Здравей, братко — рече кардиналът. — Какво ново?
— Семейните новини са чудесни — отговори Анри. — Ан, както знаете, се прослави при отстъплението от Антверпен и остана жив.
— Убеди ли се — попита кардиналът, — че Бог ни пази за някакво висше предопределение.
— Брате, тъй съм благодарен на Бога, че съм решил да му посветя живота си. Тъкмо за това свое решение дойдох да говоря с вас.
— Все още ли не си се отказал от намерението си, дьо Бушаж? — попита кардиналът.
— Не съм се отказал.
— Но това е невъзможно, Анри, не ти ли казаха?
— Не слушах онова, което ми казваха, защото в себе си чувам по-силен глас, той заглушава думите на всички, които се опитват да ме отделят от Бога.
— Моля те — сериозно го спря кардиналът. — Бог няма нищо общо с всичко това, така че не споменавай името му всуе и най-вече не бъркай земните гласове с небесния.
— Не ги бъркам, само искам да кажа, че някаква непреодолима сила ме кара да искам усамотяване по-надалеч от света.
— Изслушай ме, Анри. Трябва да вземеш повечко пари, двама придружители и да тръгнеш да обикаляш Европа, както подобава на наследник на толкова прочут род като нашия. Ще видиш далечни страни — например Татария, дори Русия, ще прекараш някое време при лапландците, при екзотичните народи, които никога не са виждали слънцето…
— Не сте ме разбрали, монсеньор — възрази дьо Бушаж.