— Нима кралете знаят предварително кога ще избухне бунт? — попита дългоръкият и повдигна рамене с огромно презрение.
— Охо! — прошепна метр Митон в ухото на своя събеседник. — Този човек разсъждава твърде странно. Познавате ли го, приятелю?
— Не — отговори нисичкият.
— Тогава защо започнахте разговор с него?
— Ами просто така, за да поговорим.
— Няма смисъл — нали виждате, че е неразговорлив.
— Все пак на мен ми се струва — продължи господин Фриар достатъчно високо, за да бъде чут от дългоръкия, — че едно от най-приятните неща на света е споделянето на мисли.
— С онези, които познаваш, да — отговори метр Митон, — но не и с онези, които са ти непознати.
— Нима хората не са братя, както казваше свещеникът от църквата Сен-Ле? — добави с проникновен тон господин Фриар.
— Да, някога беше така. Но в наше време роднинските връзки нещо отслабнаха, приятелю Фриар. Щом толкова ви се иска да си поговорите, говорете с мен и оставете на мира този човек — нека си размишлява за своите неща.
— Но вас ви познавам вече отдавна и предварително ми е известно какво ще отговорите. А този непознат може би ще каже нещо ново.
— Ш-шт! Той ви слуша.
— Още по-добре. И така, господине — продължи метр Фриар, обръщайки се към непознатия, — вие смятате, че на Гревския площад ще се вдигне шум?
— Нищо подобно не съм казвал.
— Аз и не твърдя, че сте казвали — продължи Фриар с тон на човек, който се смята за твърде проницателен, — аз предполагам, че мислите така, това е всичко.
— А на какво се основава увереността ви? Да не би да сте магьосник, господин Фриар?
— Гледай ти, той ме познава! — извика в крайно изумление гражданинът. — Откъде?
— Та нали споменах името ви два или три пъти, приятелю! — каза Митон и повдигна рамене: беше го срам заради глупостта на приятеля му.
— Да, наистина — каза Фриар, разбрал всичко с доста усилия. — Честна дума, наистина. Е, щом ме познава, значи ще отговори… Та значи, мили господине — продължи той, обръщайки се отново към непознатия, — аз помислих, че вие смятате, че на Гревския площад ще се вдигне шум, тъй като, ако не мислехте така, бихте се намирали там, а вие, напротив, се намирате тук… Ох ти!
Това „Ох ти!“ доказваше, че господин Фриар вече е стигнал в умозаключенията си последните достъпни за ума и логиката му предели.
— Но ако вие, господин Фриар, смятате обратното на онова, което според вас мисля аз — отговори непознатият и подчертавайки нарочно думите, които събеседникът му толкова настойчиво повтаряше, — защо не сте на Гревския площад? На мен например ми се струва, че предстоящото зрелище трябва да радва приятелите на краля и те няма да пропуснат да се съберат там. Вие сигурно ще отговорите, че принадлежите не към приятелите на краля, а към приятелите на господин дьо Гиз и очаквате тук лотарингците, които, казват, имали намерение да проникнат в Париж и да освободят господин дьо Салсед.
— Не, господине — припряно възрази нисичкият гражданин, явно изплашен от предположението на непознатия. — Не, господине, аз чакам тук жена си Никол Фриар, тя отиде в абатството „Свети Яков“ да занесе двадесет и четири покривки, тъй като има честта да е лична перачка на дон Модест Горанфло, настоятеля на посочения манастир…
— Приятелю! Приятелю! — провикна се Митон. — Гледайте какво става!
Метр Фриар погледна натам, накъдето сочеше с пръст приятелят му, и видя, че заключват вратата.
— Забавно, нали? — отбеляза засмян непознатият.
Между мустаците и брадата му пробляснаха два реда бели остри зъби, които, изглежда, бяха изключително добре изгладени благодарение на навика да ги използва не по-рядко от четири пъти на ден.
Когато бяха предприети тези нови предпазни мерки, се понесе ропот от изумени гласове и дори се дочуха гневни възгласи.
— Дръпни се назад! — заповедно извика някакъв офицер.
Заповедта беше изпълнена на часа, но с доста неприятни последици: ездачите и коларите се изтеглиха, при което мнозина в тълпата бяха настъпени и зле притиснати.
Жените крещяха, мъжете ругаеха. Който можеше да бяга, хукна, събаряйки останалите.
— Лотарингците, лотарингците! — извика някой в цялата тази суматоха.
И най-отчаяният вопъл на ужас не би направил такова впечатление като думата „лотарингци“.
— Ето видяхте ли, видяхте ли! — викна разтреперан Митон. — Лотарингците, лотарингците! Да бягаме!
— Но къде? — запита Фриар.
— В полето! — извика Митон, раздирайки ръцете си в тръните на живия плет, под който удобно се беше разположил непознатият.