Господин Фурнишон в отговор на упреците на жена си само свиваше рамене, заявявайки, че той като бивш пехотинец е длъжен да търси клиентите си сред военните.
Така семейството живееше в разногласия, докато едно непредвидено обстоятелство промени нещата и даде на господин Фурнишон повод за тържествуване.
Месец преди екзекуцията на Салсед госпожа Фурнишон и нейният съпруг стояха замислени в различни кулички — странноприемницата беше празна и в момента те нямаха никаква работа.
И така, съпрузите гледаха тъжно към полето, по което към Нелската кула вървяха войници, приключили бойните си учения. Докато ги наблюдаваха и се ядосваха на деспотичния им началник, който не им разреши да се отбият и пийнат по нещо, съпрузите забелязаха, че капитанът препусна на коня си, съпроводен само от ординареца си, и се насочи към портата Бюси.
Скоро офицерът, който беше с шапка с пера и шпага в позлатена ножница, беше пред странноприемницата и щеше да я отмине, без да я погледне дори. Но господин Фурнишон, чието сърце се свиваше от мъка, че този ден никой няма да се отбие при тях, се показа от куличката и каза:
— Погледни, жено, какъв чудесен кон!
На което госпожа Фурнишон като опитна стопанка, отговори находчиво:
— Ама и конника си го бива!
Капитанът, явно небезразличен към похвалите, независимо от кого са, погледна нагоре. Видя стопанина, стопанката, заведението им, поспря коня си и извика ординареца. После, все още на коня, той огледа много внимателно странноприемницата и съседните сгради.
Фурнишон буквално се изтъркаля по стълбището и вече беше застанал на вратата, мачкайки в ръце шапката си.
След като поразмисли, капитанът скочи от коня.
— Заведението празно ли е? — попита той.
— Сега да, господине — отвърна стопанинът, страдайки от това унизително признание.
И вече се канеше да добави, че това се случва рядко, ала госпожа Фурнишон, по-проницателна от мъжа си, го изпревари и каза от прозореца:
— Господине, при нас ще ви бъде много приятно, ако търсите уединение.
Щом чу любезния отговор, конникът повдигна глава и видя едно доста приятно лице.
— Да, точно това търся, стопанке — отговори той.
Госпожа Фурнишон се понесе веднага към посетителя, като си мислеше: Май този път „Розовият храст на любовта“ ще натрие носа на „Мечът на гордия рицар“.
Капитанът беше тридесет-тридесет и петгодишен, висок, добре сложен, с фини черти на лицето. Той хвърли поводите на великолепния си, нетърпеливо риещ с копита, кон в ръцете на спътника си.
— Почакай ме тук! — заповяда той.
Влизайки в голямата зала на странноприемницата, капитанът се спря и се огледа с доволен вид.
— Толкова голяма зала и нито един посетител — каза той. — Отлично!
Господин Фурнишон го гледаше с учудване, а госпожа Фурнишон се усмихваше разбиращо.
— Нима заведението ви отблъсква с нещо гостите? — попита капитанът.
— Слава Богу не, господине! — отговори госпожа Фурнишон. — Но в квартала все още няма много хора, а пък и ние сме придирчиви към клиентите си.
— Превъзходно! — каза капитанът.
— Например — допълни тя и намигна — за един клиент като вас, ваша милост, ние с охота бихме върнали цяла дузина други.
— Много сте любезна, прелестна стопанке, благодаря ви.
— Не би ли желал господинът да опита нашето вино? — попита Фурнишон с най-приятния си глас.
— Не би ли огледал господинът стаите? — попита госпожа Фурнишон, колкото може по-ласкаво.
— Хайде да направим и едното, и другото — отговори капитанът.
Фурнишон слезе в избата, а съпругата му, посочвайки стълбището на госта, тръгна първа по него. Тя кокетно повдигаше полата си и при всяка нейна стъпка изящните й пантофки поскърцваха.
— Колко души можете да настаните? — попита капитанът, когато се качиха на втория етаж.
— Тридесет.
— Недостатъчно е, прелестна стопанке — отбеляза ток.
— Но защо, господине?
— Имах нещо наум, но явно няма смисъл да говорим за това.
— Ах, господине, в цял Париж няма да намерите нищо по-добро от „Розовият храст на любовта“.
— „Розовият храст на любовта“ ли?
— Искам да кажа „Мечът на гордия рицар“… Освен Лувъра.
Посетителят я погледна някак странно.
— Права сте — каза той — освен Лувъра… И промърмори: „А защо не? Би било и по-удобно, и по-евтино.“ — Та казвате, добра ми стопанке — продължи той, — че можете да настаните за нощувка тридесет души.
— Да, господине.
— А денем до колко души можете да приемете?
— О, денем — до, четиридесет, дори четиридесет и пет.