Същата вечер, още преди да мръкне, Анри се изкачи на хълма Шато Тиери, в чието подножие тече Марна.
Името дьо Бушаж отвори за него вратите на замъка, в който живееше херцог д’Анжу. Обаче за аудиенцията се наложи да почака.
Мина половин час, ставаше все по-тъмно.
В галерията се дочуха тежко тътрузещите се крачки на херцога. Анри го позна по вървежа и се подготви да изпълни предвидената церемония.
Обаче принцът, който, явно много бързаше, веднага освободи пратеника от всички формалности — той го хвана за ръката и го разцелува.
— Добре дошли, графе, защо са ви наложили такова наказание — да ви пратят при победения нещастник?
— Праща ме кралят, ваше височество. Той е нетърпелив да ви види, монсеньор, и ще дойде в Шато Тиери още утре.
— Кралят ще дойде още утре? — възкликна Франсоа, неуспял да прикрие недоволството си. Но веднага се сепна. — Утре! Утре! Ала нито в замъка, нито в града няма нищо подготвено за посрещането на негово величество!
Дьо Бушаж се поклони като човек, който предава съобщение, но в задълженията му не влиза да разсъждава върху него.
— Ще има ли някакви разпореждания ваше височество? — почтително попита той.
— Не. Лека нощ. Ще ви донесат вечерята в стаята, графе. Аз лично днес няма да вечерям — нещо не ми е добре, пък и душата ми е неспокойна. Впрочем, чухте ли новината?
— Не, монсеньор. Каква новина?
— Орили бил изяден от вълци.
— Орили? — слиса се Анри.
— Аха… Колко странно, всички хора, които са ми близки, свършват зле. Довиждане, графе.
И херцогът бързо се отдалечи.
Глава 23
Анри излезе в преддверието и там видя мнозина познати офицери, които веднага му предложиха да го заведат в апартамента на адмирал Жоайоз — той беше в едно от крилата на замъка.
Два салона в стил Франсоа I и библиотека, която излизаше направо към градината.
Жоайоз, ленив, но доста образован мъж, бе наредил леглото му да бъде до библиотеката: така имаше подръка цялата литература, а през отворения прозорец можеше да се наслаждава на живата природа. Изисканите люде искат да вземат от живота всички възможни удоволствия, а лекият утринен вятър, птичите песни и ароматът на цветята изпълват с особена прелест триолетите на Клеман Маро и одите на Ронсар.
Анри реши да не променя нищо в обстановката — не толкова от уважение към братовото си поетично сибаритство, колкото от равнодушие.
Но независимо от настроенията си графът бе свикнал стриктно да изпълнява своя дълг спрямо краля и принцовете, затова най-подробно се осведоми за онази част от двореца, където живееше херцогът.
Щастливата случайност прати на Анри прекрасен чичероне в лицето на младия лейтенант, чиято неделикатност разкри пред херцога тайната на дьо Бушаж. Този млад офицер бе плътно до принца от момента на връщането му и можа до най-малките подробности да осведоми Анри за всичко.
Щом пристигнал в Шато Тиери, херцог д’Анжу се отдал на шумни развлечения. Настанил се в тържествените зали, уреждал приеми сутрин и вечер, а денем ходел на лов за елени или за свраки в парка. Щом получел — по незнайни пътища — известието за смъртта на Орили, той се усамотил в павильона, разположен в дъното на парка.
Херцогът бил там вече от два дена. Хората, които не го познавали достатъчно добре, смятали, че той тежко преживява смъртта на Орили. Тези, които добре го познавали, били сигурни, че се е отдал на някакви ужасни, срамни деяния, които някой ден ще излязат наяве. И двете предположения изглеждали вероятни, защото херцогът негодувал, когато поради някаква причина трябвало да присъства в замъка.
— Изглежда, празненствата няма да са толкова весели — каза Анри, — щом принцът е в такова настроение.
— Естествено — отговори лейтенантът.
Анри продължи, уж без да ще, да разпитва този приятел, сякаш откриваше в приказките му нещо много интересно.
— И казвате, никой не знаел откъде херцогът е получил вест за смъртта на Орили.
— Никой.
— Но какво се говори все пак?
— Говори се, че херцогът сам ловувал в гъсталаците край реката, а после се върнал при другите ловци, явно разстроен от нещо. Носел две кесии жълтици. „Представете си, господа — промълвил с почти разплакал глас, — Орили е мъртъв, изяли са го вълците.“ Никой не повярвал. „Уви, така е — казал херцогът, — сигурно конят му е препуснал, той е паднал в някакъв ров и се убил. На следващата сутрин двама пътници намерили тялото му, наполовина оглозгано от вълците. Ето две кесии жълтици — те били намерени у него и честно са върнати.“
— Всичко това е повече от странно — с половин уста промълви Анри.