— Махни се от пътя ни — викна Реми, който едва си поемаше дъх. — Махни се, безумно момченце, или…
— Хайде — отговори Анри, — довърши започнатото, убий тялото ми, негоднико, щом умъртви душата ми!
— Млък! — яростно пошепна Реми и посегна да го убие с кинжала.
Но Диана го отблъсна, хвана за ръка дьо Бушаж и го дръпна към себе си.
Беше бледа като мъртвец. Прекрасната и коса се беше разпиляла по раменете, от допира на ръката й Анри усети студ, сякаш се беше допрял до труп.
— Господине — каза тя, — не си позволявайте дързостта да съдите нещо, което е известно само Богу… Аз съм Диана дьо Меридор и обичах господин дьо Бюси, когото херцог д’Анжу подло пожертвува и остави да бъде убит, когато е можело да бъде спасен. Преди една седмица Реми уби с кинжала си Орили, съучастника на херцога, а колкото до самия херцог, аз току-що го отрових с праскова, букет и свещ… Дайте път, дайте път на Диана дьо Меридор, която отива в манастир!
Щом каза всичко това, тя пусна ръката на дьо Бушаж и отново хвана под ръка Реми, който я очакваше.
Анри падна на колене и изпрати с очи черните фигури на убийците, докато те подобно на адски видения не изчезнаха в мрака.
Едва след час младежът, смазан от умората, вцепенен от ужаса, намери сили да се завлече до своята стая.
В замъка всички спяха.
Глава 25
На следващия ден към девет сутринта слънцето озари със златно сияние алеите на Шато Тиери.
На разсъмване работниците се бяха заловили да почистят парка и да подредят стаите за краля.
В павильона цареше тишина, защото предната вечер херцогът бе забранил на слугите да го будят. Те трябваше да чакат, докато бъдат повикани.
Към девет и половина двама конници донесоха в града новината, че негово величество идва.
Стражата и войниците от гарнизона начело с губернатора се наредиха край пътя в очакване на свитата.
В десет при подножието на хълма се появи кралят. За последния отрязък от пътя той се отказа от каретата и се метна на седлото: ловък ездач, кралят не пропускаше възможност да се появи на кон особено когато пристигаше в някой град.
Кралицата майка го следваше в затворена носилка. Подир тях яздеха петдесет души благородници с прекрасни дрехи на породисти коне.
Гвардейска рота, командвана лично от Крийон, сто и двайсет швейцарци, още толкова шотландци и цялата кралска свита с мулетата, раклите и лакеите представлявала същинска армия, поела нагоре по криволичещия път към върха на хълма.
Най-накрая шествието влезе в града, посрещнато от камбанен звън, топовни гърмежи и звуци на всевъзможни музикални инструменти.
Населението горещо посрещна краля; той толкова рядко се мяркаше сред поданиците си, че бе запазил божествения ореол.
Докато минаваше през тълпата, кралят напразно търсеше с очи брат си. При оградата на замъка видя само Анри дьо Бушаж.
Кралят влезе в замъка и попита дежурния офицер за херцог д’Анжу.
— Ваше величество — отговори офицерът, — херцогът от няколко дни е благоволил да живее в павильона в парка и тази сутрин още не сме го виждали.
— Този павилион явно е тъй отдалечен, че дотам не се чуват топовните гърмежи — недоволно подметна Анри III.
— Ваше величество — осмели се да се намеси един от старите слуги на херцога, — може би монсеньорът не ви е очаквал толкова рано?
— Дъртак! — пошепна ядосан Анри. — Монсеньор д’Анжу още от вчера знае за пристигането ми.
И понеже гледаше да минава за добродушен и сърдечен, извика:
— Щом не ни посреща, ние ще отидем при него! Цялата процесия пое към павильона.
Когато челният гвардейски отряд стигна до буковата алея, отнякъде се дочу сърцераздирателен вик.
— Какво има? — обърна се кралят към майка си.
— Боже мили — пошепна Екатерина, която потърси отговора по лицата на околните, — това е вик на ужас…
— Моят господар! Моят нещастен херцог! — викаше вторият слуга на Франсоа: застанал до прозореца на павильона, той беше самото въплъщение на мъката.
Останалите се втурнаха натам и общият хорски поток повлече и краля.
Той влезе точно в минутата, когато вдигаха херцог д’Анжу, намерен от камердинера върху килима в спалнята.
Херцогът изглеждаше съвсем безжизнен — само клепките му потрепваха и устните му се гърчеха конвулсивно.
Кралят застина на вратата.