— И с двайсет, Жоайоз. Ужасно ми е скучно в Шато Тиери и твоите въпроси ще поразсеят скуката ми.
— Какво представляват хоспиталиерките, ваше величество?
— Малка и доста затворена религиозна общност, в която има двайсет монахини от ордена „Свети Йосиф“.
— Дали ще е неделикатно, ако попитам, къде се намират, ваше величество?
— Не, разбира се. Намират се на улица Шьове-Сен-Ландри в Сите, зад манастира „Света Богородица“.
— Благодаря, ваше величество.
— Но защо, по дяволите, ме разпитваш? Нали брат ти ще става монах, а не монахиня?
— Да, но подозирам, че е замесена една от дамите в тази общност и затова бих искал да говоря с нея.
— Проклятие! — възкликна кралят. — Преди седем години там имаше една много красива игуменка.
— Моля ви — каза Жоайоз, — дайте ми писмо до игуменката и два дни отпуска.
— Напускаш ли ме? Сам ли ме оставяш?
— Неблагодарник! — намеси се Шико и сви рамене. — Ами аз? Нали съм тук.
— Моля ви за писмо, ваше величество.
Кралят въздъхна, но написа все пак писмото.
— Кажи, нали нямаш работа в Париж? — попита той, когато връчваше писмото на Жоайоз.
— Извинете, обаче трябва да наглеждам брат си.
— Разбира се! Тръгвай, но час по-скоро да се върнеш!
Жоайоз нареди да приготвят конете и след като научи, че брат му наистина е заминал вече, препусна към Париж, към улица Шьове-Сен-Ландри.
Мрачна ограда с тясна врата и прозорче, а зад оградата се извисяват само върховете на дърветата и прозорците с решетки — така изглеждаше манастирът на хоспиталиерките.
Жоайоз почука.
— Ако обичате, уведомете госпожа игуменката, че херцог Жоайоз, главният-адмирал на Франция, иска да говори с нея от името на краля.
Лицето на монахинята, застанала до прозорчето, се изчерви и решетката се затвори.
След около пет минути вратата се открехна и Жоайоз влезе в приемната.
Красива стройна жена се поклони пред него. Адмиралът също се поклони като човек и благочестив, и светски.
— Госпожо — каза той, — кралят знае, че сте приели сред вашите възпитанички една дама, с която трябва да говоря. Благоволете да я повикате.
— Името й, господине?
— Не го знам, госпожо.
— Тогава как бих могла да изпълня молбата ви?
— Много просто. Колко жени сте приели през последния месец?
— През последния месец не съм приела никого, ако не се брои тази сутрин.
— Тази сутрин?
— Да, господин херцог. Нали разбирате, че вашата поява два часа след нейното пристигане доста прилича на преследване, та да ви позволя тази среща.
— Моля ви, госпожо.
— Абсолютно невъзможно… За разговор с друг освен мен трябва да имате кралско нареждане в писмена форма.
— Нося го — отговори Жоайоз и извади писмото с подписа на краля.
Игуменката го прочете и се поклони.
— Да се подчиним на волята на негово величество, дори когато тя противоречи на Божията воля.
И тръгна към вратата за манастирския двор.
— Госпожо — учтиво я спря Жоайоз, — не бих искал да злоупотребя с правото си и се страхувам да не стане недоразумение. Може би тази дама не е същата, която търся. Благоволете да ми кажете как тя дойде при вас, по каква причина и с кого?
— Безсмислено, господин херцог — отговори игуменката. — Няма грешка. Дамата, която пристигна днес сутринта, макар да я чакахме преди две седмици, наистина е същата, която вероятно ви интересува, господин дьо Жоайоз.
С тези думи игуменката отново се поклони и изчезна.
След десетина минути се върна, съпроводена от монахиня със закрито лице.
Това беше Диана, вече сложила монашеските дрехи.
Херцогът благодари на игуменката, предложи столче на непознатата, после и той седна; игуменката излезе, като собственоръчно затвори всички врати на празната и мрачна приемна.
— Госпожо — започна Жоайоз, без никакви заобикалки, — вие ли сте дамата от улицата на Августинците, онази тайнствена непозната, в която брат ми граф дьо Бушаж е влюбен с безумна пагубна страст?
Вместо отговор монахинята сведе глава.
Подчертаното й нежелание да разговаря се стори оскърбително на Жоайоз, но той и без това беше предубеден против събеседничката си.
— Сигурно сте смятали, госпожо, че е позволено да се пробуди нещастна любов в душата на младеж от нашия род, а след това да му се каже: „Още по-зле за вас, щом имате сърце — аз нямам и не ми трябва.“
— Не съм му отговорила по този начин, господине, не сте добре осведомен — рече младата жена тъй благородно и трогателно, че Жоайоз временно смири гнева си.
— Думите нямат значение, важен е фактът: отблъснали сте брат ми, госпожо, наказали сте го така, че да изпадне в отчаяние.