Вечерта на двадесет и пети в странноприемницата влезе някакъв човек и сложи на тезгяха тежка кесия с монети.
— Това е за вечерята, поръчана за утре.
— По колко се пада на човек? — едновременно попитаха съпрузите.
— По шест ливри.
— За колко вечери е това?
— За една.
— Значи те ще нощуват на друго място?
— Очевидно да.
И посредникът си тръгна.
Най-сетне дългоочакваното утро засия над „Мечът на гордия рицар“.
В манастира на Августинците удари осем и половина, когато няколко души слязоха от конете си пред вратата на странноприемницата.
Единият от тях, приличащ с напетия си вид и богатото си облекло на началник, водеше със себе си двама слуги също на коне.
Всички пристигнали показаха печата с изображението на Клеопатра и бяха приети много любезно от съпрузите, особено младежът с двамата слуги.
— Ако понасяте тълпата и сте в състояние да стоите прав четири часа, можете да погледате как ще разкъсат на четири господин Салсед — испанеца затворник — каза госпожа Фурнишон на напетия кавалер, който й се беше понравил.
— Вярно — отговори младият човек, — чувал съм за него. Ще отида непременно!
И той тръгна заедно със слугите си.
Към два часа пристигна цяла дузина пътешественици на групи по четирима-петима, а някои идваха и сами.
Един от новопристигналите беше без шапка, но с бастун. Той кълнеше люто Париж, където крадците били толкова нагли, че му отмъкнали шапката близо до Гревския площад.
Между другото, той смяташе, че сам си е виновен — за какво му трябвало да идва в Париж с шапка, украсена с тока със скъпоценен камък.
Към четири часа в странноприемницата вече се бяха събрали около четиридесет от земляците на капитана.
— Странно — каза господин Фурнишон на жена си, — всички са гасконци.
— Какво странно има? — възрази му тя. — Нали капитанът каза, че ще събере своите земляци, а самият той е гасконец. Странно е друго — че досега са само четиридесет, а трябваше да, бъдат четиридесет и петима.
Но към пет часа се появиха още петима души, така че гостите на „Меча“ вече бяха в пълен състав.
Някои се познаваха помежду си. Например Есташ дьо Мираду се разцелува с кавалера, пристигнал с двамата слуги, и му представи Лардил, Милитор и Сципион.
— По какъв повод си в Париж? — попита кавалерът.
— А ти, мой мили Сен-Мален?
— Получих длъжност в армията. А ти?
— Заради едно наследство.
— О, така ли! И старата Лардил се лепна за теб.
— Тя пожела да ме придружи.
— А ти не можа ли да заминеш тайно, че да не влачиш цялата тази сюрия, лепнала се за полата й?
— Беше невъзможно — писмото от прокурора попадна в ръцете й.
— О, ти си получил писмено съобщение за наследството? — попита Сен-Мален.
— Да — отговори Мираду и опитвайки се да смени темата, каза: — Не е ли чудно, че странноприемницата е препълнена с наши земляци?
— Няма нищо чудно — табелата е твърде привлекателна за хората на честта — намеси се в разговора им нашият стар познат Пардика дьо Пенкорне.
— А, ето ви и вас! — каза Сен-Мален. — Вие така и не ми доразказахте вашата история.
— А какво исках да ви разкажа? — попита Пенкорне и се изчерви.
— Защо ви срещнах между Ангулем и Анжер в същия вид, както сега — пеша, без шапка и само с бастун в ръка?
— Това ли ви интересува, господине?
— Разбира се — каза Сен-Мален. — От Поатие до Париж е далечко, а вие идвате чак оттатък Поатие.
— От Сент-Андре-дьо-Кюбзак съм.
— Ето, виждате ли? И през цялото време пътувате без шапка.
— Отговорът е прост. Баща ми има чифт великолепни коне, над които толкова трепери, че след сполетялата ме беда ще ме лиши от наследство.
— И какво ви се случи?
— Тъкмо обяздвах единия от тях — най-хубавия, когато изведнъж на десетина крачки от мен се раздаде изстрел. Конят се изплаши и се понесе право към Дордон.
— И се хвърли в реката?
— Точно така.
— Заедно с вас?
— Не, за мое щастие. Успях да се спусна на земята, иначе щях да потъна с него.
— Виж ти! Значи бедното животно се удави?
— Да, по дяволите! Знаете, че Дордон е широка половин миля.
— И какво?
— Реших да не се прибирам вкъщи — беше ме страх от гнева на баща ми.
— А къде се е дянала шапката ви?
— Почакайте, дявол да го вземе! Шапката отхвръкна от главата ми.
— Когато паднахте ли?
— Аз не паднах, скочих на земята. Ние от рода Пенкорне сме ездачи от пелени и никога не падаме от кон.
— Това се знае — каза Сен-Мален. — А къде ви е шапката?
— Тръгнах да я търся — това беше единственото ми богатство, тъй като бях излязъл от къщи без пари.