— Колко са весели всички — каза Лоаняк на съседа си, който се оказа господин Ернотон, — а защо — не знаят.
— Що се отнася до мен — отговори Карменж, — аз съвсем не съм весел.
— Напразно, господине — продължи Лоаняк, — за такива като вас Париж е златно място, земен рай.
— Не ми се подигравайте, господин дьо Лоаняк — възрази Ернотон. — Явно вие знаете повече от нас и дърпате конците, които ни движат. Направете ми тази услуга — не се дръжте с виконт Ернотон дьо Карменж като с кукла на конци.
— Готов съм да ви направя и други услуги, господин виконт — каза Лоаняк с учтив поклон. — Двама души, ми се харесаха оттук присъствуващите още от пръв поглед — вие, с вашата сдържаност и достойнство, и онзи млад човек с потаен и мрачен вид.
— Как се казва той?
— Дьо Сен-Мален.
— И защо точно нас избрахте, господине?
— Защото ви познавам.
— Мен? — попита удивен Ернотон.
— Вас, него, всички, които са тук, тъй като командирът трябва да познава войниците си.
— Значи всички тези хора…
— Утре ще бъдат мои войници.
— Но аз мислех, че господин д’Епернон…
— Шшшт! Не казвайте това име и въобще — не споменавайте тук никакви имена. Отворете ушите си и затворете устата си — това е съвет, една от услугите, които ви обещах.
— Благодаря, господине.
Лоаняк избърса мустаците си и стана.
— Господа — каза той, — след като случаят е събрал тук четиридесет и петима земляци, да пресушим по чаша испанско вино за здравето на всички тук присъствуващи.
Предложението предизвика бурни ръкопляскания.
— Повечето вече са пияни — каза Лоаняк на Ернотон. — Ако ги подхване човек, ще кажат и майчиното си мляко, но за жалост нямаме време. Господин Фурнишон — извика той, — извадете оттук жените, децата и слугите!
Лардил се надигна с мърморене от мястото си — не беше успяла да дояде десерта си. Милитор не помръдна.
— Ти какво, не чуваш ли? — попита го Лоаняк с тон, нетърпящ възражения. — Хайде, живо в кухнята, господни Милитор!
След малко в залата останаха само четиридесет и петимата сътрапезници и господин дьо Лоаняк.
— Господа — обърна се той към тях, — всички вие знаете кой ви е повикал в Париж или поне се досещате… Добре, добре, няма нужда от имена — достатъчно е, че знаете.
В залата се дочу одобрителен шепот.
— С идването си тук вие изразявате вашата готовност да му се подчините. Така ли е? — попита Лоаняк.
— Да, да! — завикаха всички.
— Сега — продължи Лоаняк — ще напуснем тихо тази странноприемница и ще отидем да се настаните за нощувка. Всички вие сте равни помежду си — такава е волята на вашия повелител.
— Простете, господине — прекъсна го Карменж, — никой не ми е казал, че господин д’Епернон ще бъде мой повелител.
— Бъдете търпелив! — отговори му Лоаняк. — И така, слушайте писмена заповед. Моля ви, господин Ернотон, прочетете я на глас.
Ернотон бавно разгърна пергамента и зачете високо:
— „Заповядвам на господин дьо Лоаняк да поеме командването на четиридесет и петимата благородници, повикани от мен в Париж със съгласието на негово величество.
Всички — и пияни, и изтрезнели, се поклониха ниско.
— Всички ли чуха? — попита господин дьо Лоаняк. — Тръгваме веднага. Багажът и хората, пристигнали с вас, остават тук, при господин Фурнишон. Стягайте се бързо — лодките ни чакат.
— Лодките? — повториха гасконците. — Значи ще тръгнем по вода?
И започнаха да се споглеждат с любопитство.
— Да, господа — каза Лоаняк. — Трябва да преплуваме реката, за да отидем в Лувъра.
— В Лувъра! — радостно зашепнаха гасконците. — По дяволите, отиваме в Лувъра!
Лоаняк стана, изчака да излязат четиридесет и петимата гасконци, броейки ги като овчар стадото си, и ги поведе към Нелската кула.
Там ги чакаха три големи лодки.
— Какво ли ще правим в Лувъра? — питаха се някои. Почти всички изтрезняха от хладния речен въздух. Стана им хладно, тъй като повечето не бяха добре облечени.
— Ех, сега да ми беше тук бронята! — прошепна Пертинакс дьо Монкрабо.
Глава 10
Пертинакс с пълно право съжаляваше за бронята си — точно в този момент той се лиши от нея завинаги.
Едва госпожа Фурнишон беше произнесла вълшебните думи „десет екю“ и лакеят на Пертинакс хукна след търговеца.
Явно купувачът на старо желязо бързаше — когато Самюел излезе от странноприемницата, той беше вече далече.
Наложи се слугата да извика след търговеца и той се обърна с лека тревога.