— Господине, моля да отчетете, че тази търговия е забранена.
— Знам, чух го от разговора, с предишния купувач.
— Вие сте ни чули?
— О, да, чух всичко. Платихте му доста щедро и, това ме накара да поговоря с вас. Но бъдете спокоен, аз не съм изнудвач и разбирам от търговия. Навремето бях търговец и ето — сега съм буржоа.
— За което ви поздравявам.
— Обичам удобствата и искам да ви продам старото желязо — само заема място.
— Бих приел бронята.
— Само брони ли купувате?
— Да.
— Странно, нали препродавате желязото на тегло — поне така казахте.
— Така е, но знаете ли, предпочитам…
— Както искате — купете бронята… Или май наистина сте прав — няма смисъл да я продавам.
— Не ви разбирам.
— Искам да кажа, че в такова време оръжието може да потрябва всекиму.
— Какво говорите! Та сега е мир.
— Любезни друже, ако беше така, никой не би купувал брони!
— Господине!
— И при това тайно.
Търговецът направи опит да си тръгне.
— И честно казано, колкото повече ви гледам, толкова повече убеждавам, че ви познавам. Не, вие не сте Никола Трюшу, но все пак ви познавам.
— По-тихо, моля ви.
— И щом купувате брони…
— Какво?
— Поне го правете в името на угодно Богу дело.
— Млъкнете!
— Просто съм във възторг от вас — каза буржоата, протегна дългата си ръка и хвана здраво търговеца за рамото.
— А вие кой сте, по дяволите!
— Аз съм Робер Брике, по призвание страшилище за еретиците, привърженик на Лигата и пламенен католик. И най-сетне ви познах.
Търговецът пребледня като платно.
— Вие сте Никола… Грембло, кожарят от „Кравата без кости“.
— Не, грешите. Довиждане, господин Брике, радвам се, че се запознахме. — И търговецът се обърна да си тръгне.
— Няма ли да вземете моите доспехи?
— Казах ви вече — нямам пари.
— Какво ще правим тогава?
— Нищо, аз си тръгвам.
— За нищо на света, гръм да ме удари, много ми се иска да разбера кой сте.
— А пък аз искам по-бързо да се разделим — отговори търговецът. Той реши да зареже закупените брони, само и само да не го познаят, и се опита да избяга.
Но човек не можеше да избяга така лесно от Робер Брике. Той се прехвърли през балкона, слезе на улицата и догони търговеца.
— Полудяхте ли, приятелю? — попита той, хващайки нещастника за рамото. — Ако исках да ви арестуват, можех просто да извикам — точно сега стражата минава по улицата на Августинците. Но, по дяволите, аз ви смятам за свой приятел. А ето и доказателство за това — спомних си името ви.
Този път търговецът се разсмя.
Робер Брике му прегради пътя.
— Вие се казвате Никола Пулен — каза той — и сте чиновник в парижкия градски съд.
— Загубен съм! — прошепна търговецът.
— Не, спасен сте. Вие никога не бихте направили в името на святото дело това, което смятам да направя аз.
Никола Пулен застена.
— Е, бъдете мъж! — каза Робер Брике. — В мое лице вие намерихте свой брат. Вземете едната броня, а аз ще взема другите две. Освен това ви подарявам своите наръчници, набедреници и ръкавици. А сега — напред и да живее Лигата!
— Вие ще дойдете с мен?
— Ще ви помогна да отнесете доспехите, с чиято помощ ще победим филистимляните17. Водете ме.
В душата на нещастния съдебен чиновник за миг блесна подозрение, но то веднага угасна.
„Ако искаше да ме предаде — помисли си Пулен, — нямаше да ми каже, че ме познава.“
И каза гласно:
— Е, добре — щом толкова желаете, да вървим.
— Аз съм ваш приятел не на живот, а на смърт! — извика Робер Брике, стискайки ръката на съюзника си. С другата си ръка вдигна товара и двамата тръгнаха.
След двадесетина минути Никола Пулен стигна до Маре. Той целият беше в пот не само от бързото ходене, но и от оживената беседа на политически теми.
— Какъв съюзник намерих! — прошепна си Никола Пулен, спирайки недалеч от двореца на дьо Гиз.
„Така си и мислех, че моите доспехи ще пристигнат точно тук“ — рече си наум Брике.
— Приятелю — каза Никола Пулен, — давам ви една минута за размисъл, преди да влезете в леговището на лъва. Все още можете да се откажете, ако съвестта ви не е чиста.
— Какво говорите — каза Брике, — в моя живот е имало и по-страшни мигове! Et non intremuit medulla mea!18 — издекламира той. — Ах, извинете, може би не знаете латински.
„Учен, силен, смел, богат — какъв късмет!“ — помисли си Пулен и каза на глас:
— Е, хайде да влизаме.
Отидоха до огромната порта на двореца на дьо Гиз, която се отвори след третия удар с бронзовото чукче. Дворецът беше пълен със стража и някакви хора е наметала, бродещи като сенки.
17
Филистимляни — народ, споменаван в Библията. В преносен смисъл — езичници, друговерци. Тук се имат предвид хугенотите. — Б.пр.