Прозорците бяха тъмни. Встрани имаше осем коня — оседлани и с юзди.
При звука на чукчето всички се обърнаха и се събраха, за да посрещнат новодошлите.
Никола Пулен се наведе към един човек, който явно беше вратар, и му каза името си.
— Този е наш приятел — добави той.
— Минавайте, господа — каза вратарят.
— Занесете това в склада — каза Пулен и му подаде трите брони и доспехите, получени от Робер Брике.
„Така, значи имат склад. Лека-полека всичко ще стане ясно“ — помисли си той.
— Вие сте прекрасен организатор, господине — добави той гласно.
— Да, добре работим — отговори Пулен и се усмихна самодоволно. — Елате да ви представя.
— Няма смисъл — възрази буржоата, — аз съм много стеснителен. Само ви моля да ми разрешите да остана — това ми стига. Ако успея да докажа, че съм достоен за вашето доверие, то моите дела ще говорят вместо мен.
— Както желаете — отговори, съдебният чиновник. — Почакайте тук.
И той поздрави събралите се, ръкувайки се с всеки от тях.
— Кого чакаме? — попита някой.
— Стопанина.
В същия момент в двора влезе някакъв висок човек, който чу последните думи.
— Господа — каза той, — идвам от негово име.
— Но това е господин Менвил — извика Пулен.
„А, оказва се, че съм сред познати“ — помисли си Брике и се извърна, за да не бъде разпознат.
— Господа, вече всички сме тук. Да започваме — каза отново човекът, който се обади пръв.
„Чудесно — каза си Брике. — Това е господин Марто, прокурорът.“
— Да се качваме, господа — каза Пулен.
Господин дьо Менвил мина пръв, а след него Пулен. Хората с наметалата тръгнаха след Никола Пулен и Робер Брике ги последва.
Всички се насочиха към външната стълба, водеща към някаква сводеста галерия.
Робер Брике вървеше с останалите и си шепнеше: „А пажът, къде е пажът?“
Глава 11
Докато се качваше по стълбата, Робер Брике забеляза, че Никола Пулен, след като поговори с един от тайнствените си съмишленици, спря при входа на галерията.
„Сигурно чака мен“ — помисли си Брике.
Точно така беше. Чиновникът от градския съд спря новия си приятел, когато той се канеше да влезе.
— Моля ви, не се обиждайте — каза Пулен, — но никой от моите другари не ви познава и те искат да поразпитат за вас, преди да ви допуснат до нашите съвещания.
— Това е съвсем правилно — отвърна Брике, — очаквах го.
— Вие сте доста тактичен човек — добави Пулен.
— Добре, тръгвам си — продължи Брике, все пак доволен, че за една вечер успя да види доста от доблестните защитници на Лигата.
— Да ви изпратя ли? — попита Пулен.
— Не, благодаря ви, няма смисъл.
— Работата е в това, че може да не ви пуснат да излезете. От друга страна — вече сигурно ме чакат.
— Нямате ли парола? Едва ли сте допуснали такава небрежност.
— Разбира се, че имаме. Тогава ми я кажете.
— Ами наистина, щом сте влезли…
— Освен това сме приятели.
— Добре. Кажете само „Парма и Лотарингия“.
— И вратарят ще ме пусне?
— Веднага.
— Чудесно, благодаря ви. Вървете, аз също тръгвам.
И Никола Пулен отиде при другите.
Брике направи няколко крачки към стълбата, като че ли се канеше да слезе в двора, но когато стигна до първото стъпало, спря и се огледа.
Установи, че сводестата галерия върви успоредно на външната стена на двореца, образувайки над нея широк навес. Беше ясно, че галерията води към някакво по-просторно, но ниско помещение, съвсем подходящо за тайното съвещание, на което Брике нямаше щастието да бъде допуснат.
Предположението му премина в увереност, когато забеляза светлина през едно зарешетено прозорче с дървен капак, даващо възможност да се погледне в помещението само отгоре.
Брике се досети, макар и не веднага, че това е прозорчето на залата и че ако се добере до него, би могъл де види доста неща.
Той се огледа.
Долу бяха пажовете с конете, войниците и вратарят — хора бдителни и наблюдателни.
За щастие, дворът беше доста голям, а нощта — тъмна. Освен това пажовете и войниците престанаха да се оглеждат и да наблюдават, след като участниците в събранието влязоха в галерията, а вратарят, спокоен, че вратата е заключена и никой не може да влезе, без да знае паролата, отиде при огнището и се зае с котлето, пълно с вино.
Любопитството е доста силен стимул — както и всяка друга страст. Желанието да се разбере неизвестното е толкова голямо, че много любопитни люде са жертвували живота си заради него.
Брике вече беше събрал доста сведения и му се искаше да ги допълни. Той се огледа още веднъж и спря поглед на светлината, идваща от прозорчето. Реши, че трябва непременно да го достигне, пресегна се към корниза и започна да се придвижва по него, като с ръце и крака използуваше издатините на орнамента, издялани в каменната стена.