Щом видеше как кралят се намръщва и чуеше как упреква д’Епернон за алчността и страхливостта му, тя веднага намираше безпощадно точни думи, които даваха най-добър израз на обвиненията на хората към фаворита.
Д’Епернон — полугасконец, остроумен и безсъвестен човек, използуваше добре слабостта на Анри III. Той умееше да потиска самолюбието си, което не преследваше определена цел. Единственият компас, който го водеше, когато се устремяваше към далечни, непознати хоризонти, скрити зад мъглявите далнини на бъдещето, беше алчността. Единствената му страст бяха парите.
Когато в хазната имаше пари, д’Епернон пристигаше в двореца усмихнат и любезен. А когато беше празна, той изчезваше намръщен, издул презрително устни, затваряше се в един от замъците си и се молеше, докато изтръгнеше нови подаяния от нещастния слабоволев крал.
Именно той превърна фаворитството от положение в занаят и извличаше от него всевъзможни изгоди. Той не позволяваше на краля и най-малкото закъснение при получаването на заплатата си. По-късно, когато стана придворен служител, вятърът на кралската милост се менеше толкова често, че това застави гасконската му глава да поизтрезнее. Д’Епернон се съгласи да се заеме с някаква работа и по-точно — да изстисква пари от народа и да се стреми да заграби част от тях.
Той разбра, че му се налага от ленив царедворец — най-приятното положение в света, да се превърне в действащ. Да, времената се бяха променили. Парите вече не течаха както преди и трябваше да се изцеждат като от изтощена златоносна жила. Д’Епернон се примири с това положение и се потопи в непроходимите дебри на кралската администрация, опустошавайки всичко по пътя си, изстисквайки все повече и повече, въпреки проклятията на народа — много скоро звънът на златните екю заглушаваше жалбите на хората.
Вече описахме накратко характера на Жоайоз и сега на читателя би трябвало да е ясна разликата между двамата любимци на краля, делящи ако не разположението му, то влиянието, което фаворитите на Анри III имаха при решаването на държавните дела и върху самия него.
Произхождащ от славен и доблестен род, Жоайоз спазваше уважението към кралския сан и фамилиарността му с Анри не преминаваше определена граница. А що се отнася до духовния живот, Жоайоз беше истински приятел на Анри.
Смел, красив и богат, той се радваше на всеобща любов.
Анри познаваше добре фаворитите си и вероятно ги харесваше именно заради липсата на всякаква прилика между тях. Под маската си на суеверен скептик той криеше, че познава добре и хората, и вещите, и ако не беше Екатерина, това щеше да му донесе голяма полза.
Анри често беше предаван, но никой не успяваше да го измами.
Той познаваше много добре характерите на своите любимци и в дълбочина достойнствата и недостатъците им. И сега, далеч от тях, самотен и тъжен в тази тъмна стая, той мислеше за тях, за себе си, за своя живот и виждаше бъдещето в тъмни краски.
Историята със Салсед го разстрои много. Когато остана сам с двете жени, Анри почувствува остро самотата си — слабостта на Луиза го натъжаваше, а силата на Екатерина му внушаваше страх. Той изпитваше неопределен, но постоянен ужас — проклятието на кралете, осъдени от съдбата да бъдат последните представители на рода си, който угасва заедно с тях.
Да чувстваш, че величието ти няма стабилна основа, да разбираш, че народ, поклонници и министри те ругаят или възхваляват в зависимост от интереса си — това е най-жестокото унижение за гордата душа.
Но понякога кралят възвръщаше младежката си енергия, угаснала дълго, преди да си отиде младостта му. „В края на краищата — мислеше си той, — защо да се тревожа? Вече няма война. Гиз е в Нанси, Анри е в По. Единият се бори с честолюбието си, другият никога не го е имал. Брожението стихва. Никой не вярва истински, че е възможно да бъда свален от трона. Само на майка ми все още й се привиждат заговорници навсякъде. Но аз съм мъж и въпреки скръбта, която ме потиска, съм млад. Знам що за стока са претендентите, които й внушават страх. Ще направя Анри дьо Навар за смях, ще опозоря дьо Гиз, ще съсипя с меч в ръка чуждите врагове. Да, но засега аз скучая — продължаваше Анри вътрешния си монолог, — а за мен скуката е по-лоша и от смъртта. Това е моят единствен: истински враг, за който моята майка никога не говори. Да видим — ще дойде ли някой тази вечер. Жоайоз се кълнеше, че ще намине по-рано — щял да ходи на развлечения. Как ли има желание за това?… Д’Епернон?… Той не е от веселяците, само се цупи, че още не е получил двадесет и петте хиляди ливри, полагащи му се от данъка върху добитъка. Е, добре, нека си се цупи!“