— Шико ме обичаше — продължи Анри — и затова ми липсва. Това е всичко. Само като си помисля, че той толкова пъти заспиваше в креслото, където ти сложи шапката си.
— Ако това е било остроумието му — прекъсна д’Епернон краля, — то не е било израз на голямо уважение.
— Уви! — продължаваше Анри. — Тон си отиде заедно със своето остроумие.
— Какво се случи с вашия Шико? — безгрижно попита д’Епернон.
— Умря — отговори Анри, — умря като всички, които ме обичаха.
— И от какво умря, горкият?… От стомашно разстройство?
— Какъв си безсърдечен, д’Епернон! Шико умря от мъка — отвърна мрачно кралят.
— Така ли ви каза? За да ви разсмее и преди края си?
— Грешиш, херцоже — той дори не ми каза за болестта си, за да не ме разстрои, защото знаеше колко тъгувам за приятелите си. Доста често ме виждаше как ги оплаквам.
— И кой ви съобщи за неговата смърт? Да не би да ви се яви сянката му?
— Да можех да видя поне призрака му! Не, един негов приятел — достойният игумен Горанфло, ми съобщи писмено тази печална вест.
— Горанфло ли? Този пък кой е?
— Един свят човек. Назначих го игумен на манастира „Свети Яков“. Това е един красив манастир близо до Сент-Антоанската порта, край Бел-Еба, точно срещу Фобенския кръст.
— Забележително! Някакъв си жалък проповедник, когото ваше величество е възнаградил с игуменство и тридесет хиляди ливри годишен доход. И сигурно не му натяквахте за милостите си.
— Не бъди безбожник д’Епернон.
— Ако това ще ви развесели, ваше величество — защо не?
— Млъкни, херцоже, това е кощунство.
— Шико беше безбожник и доколкото си спомням — това му се прощаваше.
— Шико беше добър съветник.
— Разбирам. Ако беше жив, щяхте да го направите пазител на печата, след като сте благоволили от някакъв си прост поп да направите игумен.
— Моля ви, херцоже, не се присмивайте над хората, били мои приятели. Откакто Шико умря, неговата памет е свещена за мен. И когато нямам настроение, не ми харесва другите да се смеят.
— О, както желаете, господарю. Аз искам да се смея не повече от ваше величество. Но вие току-що съжалявахте за Шико заради веселия му нрав и искахте да ви развеселя, а сега пък искате да бъда тъжен… По дяволите! О, извинете, господарю, все не успявам да сдържа тази проклета ругатня!
— Добре, добре. Казвай лошите си вести, д’Епернон. Наистина ме охраняват толкова лошо, че ако не се пазех сам, отдавна да съм загинал.
— Все пак ваше величество сте склонен да повярвате, че има опасност за живота ви?
— Няма да повярвам, ако ми докажеш, че можеш да се бориш с опасността.
— Мисля, че мога.
— Нима?
— Да, господарю.
— Разбирам — ти кроиш нещо. Хитра лисица си ти.
— Ваше величество, бихте ли станали?
— А защо?
— За да дойдете с мен до старите помещения на Лувъра.
— В посока към улица Астрюс?
— До онова място, където бяха започнали да строят мебелен склад, но го изоставиха, откакто ваше величество не иска нищо друго, освен пейки за молитви и броеници с маниста като черепи.
— Толкова късно?
— Часовникът на Лувъра току-що удари десет. Не е толкова късно.
— Но това е много далече, херцоже.
— По галериите ще стигнем за десетина минути, господарю.
— Внимавай, ако се окаже, че не е нещо важно…
— Ваше величество няма да съжалява.
— Е, да вървим — реши се кралят.
Той направи усилие и стана от креслото.
Херцогът вдигна наметалото на краля и му подаде шпагата. После взе едни свещник с дебела восъчна свещ, тръгна напред и поведе по галерията негово величество, който се влачеше подире му с несигурната си походка.
Глава 13
Беше само десет часът, но в Лувъра цареше тишина. Навън духаше силен вятър, който заглушаваше стъпките на часовите и скърцането на подвижните мостове.
За по-малко от пет минути кралят и неговият спътник стигнаха до помещенията на улица Астрюс.
От кесията, висяща на хълбока му, херцогът извади един ключ, слезе няколко стъпала надолу, пресече едно дворче и отключи една врата, скрита зад пожълтели къпинови храсти. На десетина стъпки от нея се виждаше каменна стълба, която водеше в една просторна стая или по-точно — дълга зала.
Д’Епернон имаше ключ и от това помещение. Той отвори тихичко вратата.
В залата имаше четиридесет и пет легла и на всяко от тях спеше човек.
Кралят погледна леглата, спящите мъже и попита с тревожно любопитство:
— Кои са тези хора?