— Господи, спаси ме и помилуй! — извика Анри. — Та това е сянката на Шико!
— Бедничкият ми Анри — каза гласът, — ти си все тъй глупав.
— Глупав?!
— Сенките не могат да говорят, глупчо — те нямат тяло и следователно нямат език — продължаваше съществото, седящо в креслото.
— Значи ти наистина си Шико? — извика кралят, обезумял от радост.
— Засега за това няма да говорим.
— Значи не си умрял, мой скъпи Шико?
— Напротив, мъртъв съм.
— Шико, единствен мой приятелю.
— Ти, както и преди говориш едно и също. Не си се променил, по дяволите!
— А ти, Шико, променил ли си се? — тъжно попита кралят.
— Надявам се.
— Шико, приятелю мой, кажи защо ме напусна?
— Защото умрях.
— Но нали каза, че си жив.
— И го повтарям.
— Как да те разбирам?
— За едни съм умрял, Анри, за други съм жив.
— А за мен?
— За теб съм мъртъв.
— Но защо?
— Ти не си стопанин в дома си.
— Как така?
— Не можеш да направиш нищо за тези, които ти служат.
— Милостиви господине!…
— Не се сърди, че и аз ще се разсърдя!
— Да, прав си — произнесе кралят, треперейки при мисълта, че сянката на Шико може да изчезне. — Говори, приятелю мой, говори…
— Нали помниш, че трябваше да разчистя някои сметки с господин дьо Майен?
— Помня отлично.
— Аз го направих — напердаших както трябва този несравним пълководец. Той почна да ме търси, за да ме обеси, а ти ме заряза. Вместо да го довършиш, ти сключи с него примирие. Какво ми оставаше да правя? С посредничеството на моя приятел Горанфло аз разпространих слуха за моята смърт и погребение. И оттогава господин Майен, който ме преследваше толкова усърдно, се отказа да ме търси.
— Какво страшно мъжество си проявил, Шико! Кажи ми, не помисли ли, че ще страдам при вестта за твоята смърт?
— Да, аз постъпих мъжествено, но в това нямаше нищо страшно. Откакто всички ме смятат за мъртъв, животът ми стана много спокоен.
— Шико! Шико! Приятелю мой! — извика кралят. — Ти ме хвърляш в ужас, направо загубих ума си!
— Виж ти! Чак сега ли забеляза?
— Не знам какво да мисля.
— Е, все нещо трябва да решиш.
— Тогава знай: аз мисля, че си умрял и сега идваш от онзи свят.
— Искаш да кажеш, че те лъжа? Не си много любезен.
— Във всеки случай не ми казваш цялата истина. Но аз вярвам, че както сенките, за които разказват древните писатели, и ти ще ми разкажеш ужасни неща.
— Няма да отричам. Приготви се, бедни ми кралю.
— Да — продължаваше Анри, — признай, че си сянка, изпратена ми от Бога!
— Готов съм да призная всичко, което пожелаеш.
— Как иначе ще можеш да минеш по коридорите, където има толкова охрана? Как щеше да стигнеш до покоите ми?… Значи всеки може да влезе в Лувъра? Излиза, че много лошо пазят краля!
И Анри, в страха си от въображаемата опасност, отново се хвърли в леглото си, готов да се скрие под одеялото от ужас.
— Е, е, е — каза Шико с тон, в който се долавяше и жалост, и голяма привързаност. — Не се вълнувай. Докосни ме и веднага ще се убедиш.
— Значи ти не си вестител на Божия гняв!
— По дяволите! Нима имам рога като Сатаната или огнен меч като Архангел Михаил?
— Но как все пак успя да влезеш?
— Запазих ключа, който ти сам ми даде! Още тогава го окачих на врата си, за да подразня камериерите ти — нали те имат право да носят ключовете само на поясите си. Отключих, отворих вратата и… дойдох!
— През тайната врата?
— Разбира се!
— Но защо дойде днес, а не вчера например?
— В това е въпросът и сега ще разбереш всичко.
Анри се зави с одеялото си и каза с жален глас:
— Не ми казвай нищо неприятно, Шико, моля те… О, ако знаеше колко се радвам, че чувам гласа ти!
— Ще ти кажа само истината — и толкова. Толкова по-зле, ако тя бъде неприятна.
— Предполагам, че не се страхуваш от господин Майен сериозно? — попита кралят.
— Напротив, съвсем сериозно. Разбери — след като получих петдесет удара с пръчка от слугите на господин дьо Майен, аз лично му наложих сто. И навярно господин дьо Майен счита, че ми дължи още петдесет удара. Много се страхувам от такива длъжници и нямаше да дойда тук, ако господин дьо Майен не беше в Соасон.
— Отлично, Шико, вземам те под мое покровителство и искам…
— Внимавай, Анри — всеки път, когато казваш „искам“, ти се готвиш да направиш някаква глупост.
— Искам да възкръснеш и да се появиш пред хората.