Шико почеса носа си. Кралят реши, че е победил приятеля си.
— Какво ще ми отговориш? — попита той.
— Ами това, че ти, Анри, не си загубил красноречието си. Останал ти е езикът; това не е толкова малко, колкото си мислех — поздравявам те. Но в разсъжденията ти има едно слабо място.
— И кое е то?
— Смяташ, че си ловец, причакващ дивеч, а аз мисля, че ти самият си дивеча, преследван от ловците.
— Шико!
— И междувременно в Париж се появи една особа.
— Коя?
— Една жена.
— Сестричката ми Марго?
— Не, херцогиня дьо Монпансьо.
— Дори това да е истина, аз никога не съм се страхувал от жени.
— Да, трябва да се боим само от мъжете. Но не бързай. Тя е дошла като вестоносец, разбираш ли? Да съобщи за пристигането на брат см.
— На господин дьо Гиз?
— Да.
— Подай ми мастилото и хартията.
— Защо? За да напишеш на господин дьо Гиз заповед да не напуска Нанси?
— Точно така. Явно мисълта не е лоша, след като хрумна едновременно и на двама ни.
— Напротив, тя нищо не струва.
— Защо?
— Щом получи тази заповед, той ще се досети веднага, че присъствието му в Париж е необходимо и ще тръгне насам.
Кралят почувствува, че го обхваща гняв. Той погледна ядосано Шико.
— Ако сте се върнали, за да ми правите забележки като тази, можехте да не си правите труда.
— Какво да правим, Анри, призраците не могат да ласкаят.
— Значи признаваш, че си призрак?
— Не съм го отричал.
— Шико!
— Е, добре, не се сърди: доста си късоглед, може и да ослепееш… Казваш, че брат ти е във Фландрия?
— Да, мисля, че така е правилно.
— Сега ме слушай и не се дразни: с каква цел според теб господин дьо Гиз стои в Нанси?
— Събира армия.
— Добре, стой спокойно… За какво му трябва тази армия?
— Ах, Шико, омръзваш ми с този разпит!
— Нищо, Анри, нищо. Затова пък ти обещавам след него да спиш спокойно. И така, казахме, че тази армия му трябва…
— За борба с хугенотите на север.
— Или по-точно, за да досажда на брат ти, херцог д’Анжу, който постигна да бъде провъзгласен за Брабантски херцог и се мъчи да получи макар и малък престол във Фландрия, за което непрекъснато иска помощ от теб.
— Която аз му обещавам, но никога няма да му пратя.
— За най-голяма радост на господин дьо Гиз… Слушай, Анри, какво ще те посъветвам. Престори се, че наистина имаш намерение да изпратиш войска в помощ на брат си и нека тя тръгне към Брюксел дори да се наложи да измине само половината път.
— Правилно — извика Анри, — разбирам те: господин дьо Гиз няма да мръдне и на крачка от границата!
— И обещанието, дадено ни на нас, лигистите, от госпожа дьо Монпансьо, че в края на седмицата господин дьо Гиз ще бъде в Париж…
— Ще се разсее като дим.
— Ти сам го каза, повелителю мой — каза Шико и седна по-удобно. — Е, как ти се струва моят съвет?
— Да, той е добър, само че…
— Какво има още?
— Докато господата са заети на Север…
— Безпокои те Югът? Ти си прав, Анри — обикновено бурите идват от юг.
— Няма ли да се нахвърли върху мен третият ми роднина. Знаеш ли какво прави Беарнеца?
— Не, гръм да ме удари!
— Той иска…
— Какво?
— Градовете, влизащи в зестрата на съпругата му.
— Ама че е нагъл! Не му стига честта да се сроди с френския кралски дом, но си позволява и да иска това, което му принадлежи!
— Господин Шико!
— Смятай, че не съм ти казал нищо: не се меся в семейните ти работи.
— Да се върнем към най-важните неща.
— Фландрия?
— Наистина ще изпратя хора във Фландрия при брат ми… Но кому да поверя това важно дело?
— Да, въпросът е сложен!
— Замини ти, Шико.
— Как ще отида във Фландрия, след като съм мъртъв?
— Та нали ти вече не си Шико — ти си Робер Брике.
— Е, не става — буржоа, лигист, привърженик на господин дьо Гиз и изведнъж — твой посланик при херцог д’Анжу.
— Отказваш да ми се подчиниш?
— А нима съм длъжен?
— Не си ли длъжен, нещастнико?
— Но откъде-накъде мога да имам такива задължения? Малкото, което имам, съм получил в наследство. Аз съм човек беден и с нищо незабележим. Направи ме херцог и пер, превърни в маркизство земята ми при Шикотери, дай ми заплата от петдесет хиляди екю — и тогава ще говорим.
Анри вече смяташе да му отговори, когато чу шум откъм тежката плюшена завеса.
— Господин херцог дьо Жоайоз — съобщи слугата.