— Не само мисля, но съм сигурен — отговори конникът. Тук той забеляза, че Робер Брике направи движение, което означаваше: „А на какво се основава вашата сигурност?“, и добави: — Помислете: ако Салсед беше един от хората на херцога, дьо Гиз не би допуснал да го хванат и докарат от Брюксел в Париж с вързани ръце и крака или най-малкото би се опитал да освободи със сила пленника.
— Да го освободи със сила — възрази Брике, — е твърде рискована работа. Не се знае дали такъв опит ще е сполучлив, или не, а господин дьо Гиз би признал с това, че е организирал заговор срещу херцог д’Анжу.
— Господин дьо Гиз не би се спрял пред такива съображения — сухо продължи конникът, — убеден съм в това и щом не се застъпи за Салсед, значи, че Салсед не е негов човек.
— Простете, че настоявам — продължи Брике, — но сведенията, че Салсед е проговорил са съвсем достоверни.
— Къде е проговорил? Пред съда ли?
— Не, не пред съда, господине, по време на изтезаването. Но нима не е все едно? — попита метр Брике със зле изиграно простодушие.
— Разбира се, че не е все едно. Хубава работа!… Нека дрънкат, че е проговорил — съгласен съм, но какво точно е казал, не се знае.
— Още веднъж моля да ме извините, господине — продължи Робер Брике. — Знае се, при това с всички подробности.
— Е, и какво е казал? — раздразнен попита конникът. — Говорете, щом сте така добре осведомен.
— Не се хваля с осведомеността си, господине, напротив — старая се да науча нещо от вас — отговори Брике.
— Хайде да се разберем! — нетърпеливо подхвана конникът. — Вие твърдите, че уж са известни показанията на Салсед. И какво е казал? Е, хайде!
— Не мога да гарантирам, че това са истинските му думи — каза Робер Брике. Очевидно му доставяше удоволствие да дразни конника.
— Но в края на краищата, какви приказки му се приписват?
— Казват, че е признал участието си в заговор в полза на господин дьо Гиз.
— Срещу краля на Франция, разбира се! Стара песен!
— Не, не срещу негово величество краля на Франция, а срещу негова светлост херцог д’Анжу.
— Ако е признал това…
— Какво тогава? — попита Робер Брике.
— Тогава той е негодник! — намръщен изпече конникът.
— Да — тихо каза Робер Брике, — но браво на него, ако е направил онова, което е признал. Ах, господине, железните ботуши, колелото за разпъване и котелът с вряща вода добре развързват езиците на порядъчни хора.
— Истина казвате, господине — дълбоко въздъхна конникът.
— Голяма работа! — намеси се гасконецът, който обръщаше глава ту към единия, ту към другия събеседник и се вслушваше в разговора. — Ботуши, колело, котел — чудо голямо! Ако този Салсед е проговорил, то той е негодник, пък и господарят му също.
— Охо! — промълви конникът, без да може да сдържи раздразнението си. — Твърде високо запяхте, господин гасконецо!
— Аз ли?
— Да, вие.
— Пея по мелодия, която ми е по вкуса, дявол да го вземе! Толкова по-зле за онези, на които пеенето ми не им харесва.
Конникът направи гневно движение.
— По-тихо! — чу се нечий приглушен, но властен глас.
Робер Брике напразно се опита да разбере кой каза това.
Конникът едва се сдържа.
— А добре ли познавате онези, за които говорите, господине? — попита той гасконеца.
— Дали познавам Салсед?
— Да.
— Изобщо не го познавам.
— А херцог дьо Гиз?
— Също.
— А херцог д’Анжу?
— Още по-малко.
— Известно ли ви е, че господин дьо Салсед е храбрец?
— Толкова по-добре. Той храбро ще посрещне смъртта.
— И че ако господин дьо Гиз прави заговори, сам участвува в тях?
— Дявол да го вземе! Какво ме засяга това?
— И че монсеньор херцог д’Анжу, който преди се наричаше д’Алансон, заповяда да убият или допусна да бъдат убити всички, които стояха зад него: Ла Мол, Коконас, Бюси и другите?
— Пет пари не давам за това!
— Как! Не давате пет пари?
— Менвил! Менвил! — тихо прозвуча същият глас.
— Разбира се, че не давам! Аз знам само едно, кълна се в Христовата кръв: днес имам спешна работа в Париж, а заради този проклет Салсед ми затварят вратата под носа.
— Охо! Гасконецът не обича да се шегува — промърмори Робер Брике. — И май ще видим някои любопитни неща.
При последната забележка на събеседника му кръвта нахлу в лицето на конника, но той обузда гнева си.
— Вие сте прав — каза той, — по дяволите всички, които не ни пускат в Париж!
„Охо! — помисли Робер Брике, който внимателно следеше как се мени лицето на конника. — Изглежда, ще видя по-любопитни неща, отколкото очаквах.“