— Аз? — възкликна Жоайоз. — Никога през живота си не съм бил толкова свободен, колкото съм сега! И ето какво съм намислил, ваше величество! Всеки ден ще карам да ме носят тук с носилката. Докато ваше величество се моли, аз ще преглеждам книгите по алхимия или, още по-добре, по морско дело — нали съм моряк? Ще си намеря кученца, за да си играят с вашите. След това ще ядем крем и ще слушаме разказите на господин д’Епернон. И всичко това, без да помръдна от мястото си, ваше величество: човек се чувствува добре само в седящо положение, а още по-добре — в лежащо… О, каква мека възглавница, ваше величество! Изглежда, вашите тапицери са работили за своя скучаещ крал.
— Пфу, колко противно е това, Ан — въздъхна кралят.
— Защо да е противно?
— Мъж на твоята възраст, с твоето положение — и изведнъж решил да стане ленив и дебел! Почакай, ще ти намеря подходящо занимание.
— Ако ще е скучно, съгласен съм.
Отново се чу ръмжене. Можеше да се помисли, че Жоайоз бе разсмял с думите си излегналото се в креслото куче.
— Забележи колко умно куче — каза Анри. — Досети се каква дейност съм ти измислил.
— Каква, ваше величество? Горя от нетърпение да разбера.
— Ще нахлузиш ботуши.
Жоайоз се дръпна с ужас назад.
— Не искайте това от мен, ваше величество!
— Ще яхнеш коня.
Жоайоз подскочи.
— На кон? Аз? Не, не, не признавам вече нищо друго освен носилката. Нима ваше величество не е чул?
— Шегите настрана, Жоайоз, нали ме разбра? Ще нахлузиш ботуши и ще яхнеш коня.
— Не, ваше величество — възрази херцогът с най-сериозен тон, — това е невъзможно.
— Защо да е невъзможно? — гневно попита кралят.
— Защото… защото… аз съм адмирал.
— И какво от това?
— Адмиралите не яздят.
— Гледай ти работа! — учуди се Анри.
Жоайоз кимна с глава като дете, което упорствува, но е твърде плахо, за да не отвърне съвсем.
— Отлично, господин адмирал, няма да ви дадем кон. Вие сте прав: за един моряк не подхожда да язди кон. Затова пък морякът е призван да плава с кораб или галера. Ето защо ще тръгнете незабавно за Руан по реката. В Руан, където стои вашата флагманска галера, вие незабавно ще се качите на нея и ще отплавате за Антверпен.
— За Антверпен! — простена Жоайоз толкова отчаяно, сякаш бе получил заповед да отплава за Кантон или Валпарайсо.
— Струва ми се, че вече казах — произнесе кралят с леден, недопускащ възражение тон. — Казах и нямам намерение да повтарям.
Без повече да възразява, Жоайоз закопча плаща си, препаса шпагата и взе от стола кадифената си шапчица.
— Колко трудно е да накараш хората да ти се подчиняват, дявол да го вземе! — продължи да мърмори Анри. — Ако самият аз забравям понякога, че съм господар, всички останали би трябвало все пак да го помнят.
Жоайоз се поклони студено и постави, съгласно устава, ръка върху дръжката на шпагата си.
— Какви ще бъдат вашите заповеди, ваше величество? — произнесе той с толкова покорен глас, че сърцето на краля се размекна като восък.
— Ще идеш в Руан — каза той — и ще отплаваш оттам за Антверпен, освен ако не пожелаеш да стигнеш по суша до Брюксел.
Анри очакваше отговор, но Жоайоз само се поклони.
— Може би предпочиташ да пътуваш по суша?
— Аз не мога да имам предпочитания, когато трябва да изпълня заповед, ваше величество — отвърна Жоайоз.
— Е, добре, цупи се, цупи се!… Уф, какъв ужасен характер! — провикна се кралят. — Уви, кралят няма приятели…
— Който дава заповеди, може да разчита само на слуги — тържествено заяви Жоайоз.
— Та ето какво, милостиви господине — възрази обиден кралят, — в Руан ще се качите на своята галера е гарнизоните от Кодебек, Арфлер и Диеп, които ще заменя с други части, ще ги натоварите на шест кораба и с пристигането си на местоназначението ще ги предадете на моя брат, който очаква обещаната му от мен помощ.
— Дайте ми писмени пълномощия, ваше величество — каза Жоайоз.
— А откога — отвърна кралят — престанахте да действувате съгласно своята адмиралска власт?
— Аз имам само едно право, ваше величество — да се подчинявам, и се старая, доколкото ми е възможно, да избягвам отговорността.
— Добре, господин херцог, ще получите писмени пълномощия у дома си преди заминаването.
— Кога именно, ваше величество?
— След един час.
Жоайоз се поклони почтително и тръгна към вратата.
Сърцето на краля едва не се пръсна от огорчение.
— Как! — възкликна той. — Вие не сметнахте дори за нужно да се сбогувате? Не сте много учтив, господин адмирал.
— Благоволете, да ме извините, ваше величество — каза Жоайоз, — ала като придворен съм по-лош, отколкото дори като моряк! Доколкото разбирам, вие съжалявате, ваше величество, за всичко, което сте направили за мен.