— Но твоят пратеник трябва да има някаква парола.
— Така да бъде: ако вместо мен дойде мой пратеник, то ще бъде от името на Сянката.
И с тези думи той изчезна толкова незабелязано, че суеверният Анри остана в недоумение: а може би и наистина не жив човек, а безплътна сянка се бе измъкнала през вратата на спалнята?
Глава 16
Нека не ни се сърдят ония читатели, които в склонността си към чудесата, биха повярвали, че сме имали дързостта да въведем в разказа си призрак — Шико наистина бе същество от плът и кръв. След като изказа под формата на насмешки и шеги цялата истина, която искаше да разкрие пред краля, той напусна двореца.
Ето каква съдба го бе постигнала.
Храбър и безгрижен, той държеше все пак твърде много на живота, който го забавляваше така, както забавлява всички избрани натури. Само глупаците могат да скучаят на този свят и да чакат развлечения в отвъдния.
Ала след забавата, за която споменахме, той реши, че покровителството на краля едва ли ще го спаси от отмъщението на господин дьо Майен. С присъщия му философски практицизъм той предполагаше, че ако на този свят нещо бъде извършено, не може да има връщане назад, затова никакви трибунали на краля на Франция не ще закърпят и най-малката дупчица, пробита в дрехата му от кинжала на господин дьо Майен.
И така, Шико взе решение като човек, на когото освен всичко друго му бе омръзнала ролята на шут, защото имаше амбицията да играе напълно сериозна роля, омръзнало му бе фамилиарното обръщение на краля, заплашващо в ония времена с вярна гибел.
Той започна с това, че се постара, доколкото бе възможно, да увеличи разстоянието между собствената си кожа и шпагата на господин дьо Майен и замина в Бон с тройна цел: да напусне Париж, да прегърне своя приятел Горанфло и да опита от прославеното вино реколта 1550 година.
След като пресуши няколкостотин бутилки от това вино и се натъпка с двадесет и двата тома на манастирската библиотека, откъдето всъщност игуменът бе почерпил латинската мисъл: „Bonum vinum laetificat cor nomini“22, Шико почувствува огромна тежест в стомаха и огромна празнота в главата.
„Може, естествено, да се подстрижа за монах — помисли той. — Расото ще ме скрие завинаги от очите на господин дьо Майен, но, по дяволите, не може да няма и друг изход. Трябва да поразмислим. Бях чел в някаква латинска книжка — вярно, не от библиотеката на Горанфло: «Quaere et invenies.»23.“
Шико се зае да размишлява и ето какво реши накрая.
За ония времена това беше доста нова мисъл.
Той се довери на Горанфло и го помоли да пише до краля; той сам продиктува писмото.
Горанфло, макар и с огромни усилия, написа, че Шико е намерил приют при него в манастира и че е принуден да се раздели със своя повелител, който се е помирил с господин дьо Майен. От мъка Шико се бил разболял, опитал се да се пребори с болестта, но мъката се оказала по-силна и в края на краищата клетникът предал Богу дух.
От своя страна и Шико изпрати на краля писмо.
Това писмо, датирано с 1580 година, включваше пет пасажа.
Трябваше да се създаде впечатлението, че между първия и последния пасаж са изминали не по-малко от пет дни и че всеки от тях свидетелствува за по-нататъшното развитие на болестта.
Първият пасаж бе написан и подписан с доста твърда ръка.
Във втория почеркът бе неуверен и подписът нечетлив.
Под третия стоеше „Шик“… Под четвъртия — „Ши“…
И накрая, под петия — „Ш“ и мастилено петно.
Това петно, поставено от умиращия, направи на краля най-тягостно впечатление.
В отговор на посланието на Горанфло и на прощалните редове на Шико кралят бе отговорил собственоръчно:
Господин настоятел, възлагам ви грижата да погребете в някое свято и поетично място бедния Шико, за когото скърбя от цялата си душа, защото той бе не само предан мой приятел, но и благородник с най-добър произход, макар и да не знаеше своето родословие по-далеч от своя прапрадядо.
Посадете на гроба му цветя и изберете за него някое слънчево кътче: той бе южняк и много обичаше слънцето. Колкото до вас, чиято скръб споделям от цялата си душа, съветвам ви да напуснете Бонската обител. На мен тук, в Париж, са ми нужни предани хора и добри духовници, така че ще ви назнача игумен на абатството „Свети Яков“, разположено в Париж край Сент-Антоанските порти: нашият клет приятел много обичаше този квартал.