— Да, да, мили братко — отвърна младежът и му стисна ръката. — Ще се излекувам, бъди щастлив и весел. Благодаря ти за дружбата, благодаря! Тя е най-ценното нещо, което имам.
Въпреки привидното си лекомислие, Жоайоз бе дълбоко трогнат.
— Да тръгваме — каза той.
Факлите угаснаха, музикантите нагърбиха инструментите си, пажовете поеха по пътя.
— Върви, върви, тръгвам след теб — каза дьо Бушаж: не можеше така лесно да се раздели с тази улица.
— Разбирам — каза Жоайоз, — последно сбогом на прозореца. В такъв случай прости се и с мен, Анри!
Той се наведе от седлото, за да целуне брат си, а Анри го прегърна през врата.
— Не — възрази той, — ще те изпратя до градските порти.
Ан отиде при музикантите и слугите, които бяха спрели на стотина крачки от тях.
— Повече нямаме нужда от вас — каза им той. — Очаквайте нови нареждания.
Гълчавата на музикантите и смехът на пажовете заглъхнаха в далечината. Заглъхнаха и последните жални звуци, изтръгвани от лютните и виолите от ръце, неволно докосващи струните им.
Анри хвърли последен поглед към дома и бавно, непрекъснато обръщайки се назад, последва брат си, който яздеше отпред, придружен от двама слуги.
Като видя, че двамата млади хора и музикантите си отидоха, Робер Брике реши, че ако тази сцена има развръзка, тя скоро трябва да настъпи.
Ето защо той шумно напусна балкона и затвори прозореца.
На улицата оставаха още неколцина любопитни. Но след десетина минути се разотидоха и те.
През това време Робер Брике успя да се качи на покрива на своето жилище, обграден по фламандски образец със зъбчата ограда и като се скри зад един от тези зъбци, впери поглед в прозореца на отсрещния дом.
Щом се прекрати шумът, щом затихнаха инструментите, гласовете и стъпките и всичко си тръгна по-старому, един от горните прозорци на този странен дом се отвори и нечия глава предпазливо надникна навън.
— Няма никого — прошепна мъжки глас — опасността мина. Предполагам, че е била някаква мистификация по адрес на нашия съсед. Можете да излезете от скривалището си, госпожо, и да се върнете в стаята си.
Този, който каза това, затвори прозореца, изчука искра от кремъка, запали лампата и я предаде на жената.
Шико напрегна с всички сили зрението си. Но зърнал бледото, благородно лице на жената, когато тя взе лампата, и уловил ласкавите, тъжни погледи, които си размениха слугата и госпожата, той побледня и ледени тръпки пропълзяха по кожата му.
Младата жена — беше на не повече от двадесет и четири години — се спусна по стълбите, съпроводена от слугата.
— Граф дьо Бушаж, смел и красив младежо, влюбен безумецо, предай своя девиз на брат си! — прошепна Шико и прокара длан по челото си, сякаш за да отпъди някакво страшно видение. — Ти никога повече не ще произнесеш думата „hilariter“, макар да обеща да бъдеш радостен и весел, да пееш песни.
Шико се прибра вкъщи с помрачено чело и седна в тъмния ъгъл на спалнята, поддал се на скръбта, която идваше от съседния дом; можеше да се помисли, че си е спомнил нещо ужасно, че е потънал в някаква кървава бездна.
Глава 18
Шико прекара нощта в креслото, потънал не толкова в мисли, колкото в полусънни видения.
Той живееше в свят, оставен далеч назад и населен със сенките на знаменити хора и прелестни жени. Озарени сякаш от погледа на бледата обитателка на тайнствения дом, те се нижеха една след друга — а зад тях следваха безброй спомени, и радостни, и ужасни.
Когато се върна от Лувъра, Шико се опасяваше, че едва ли ще може да се наспи, но сега вече и не мислеше да ляга.
Когато утрото надникна през прозореца му, той мислено произнесе:
„Времето на призраците изтече — да помислим вече за живите.“
Той стана, препаса дългата си шпага, наметна се с тъмночервения си плащ от плътна вълнена тъкан и се зае със стоическата твърдост на мъдрец да направи преглед на паричното си имущество и състоянието на подметките си.
Последните му изглеждаха напълно пригодни за пътешествие. Що се отнася до паричното имущество, на него следваше да се отдели по-специално внимание.
Ето защо ще направим малко отстъпление и ще разкажем на читателя за хазната на Шико.
Като твърде изобретателен, както знаем, човек, Шико бе издълбал част от главната греда, минаваща през целия дом: тя същевременно украсяваше жилището, защото беше пъстро нашарена, и го правеше по-стабилно, защото беше не по-малко от осемнадесет дюйма в диаметър.
Шико бе направил в тази греда скривалище дълго две педи и широко половин педя. Там той държеше цялото си богатство — хиляда златни екю.