Ето каква сметка си бе направил в случая Шико.
„Аз харча ежедневно една двадесета част от едно екю: значи парите ще ми стигнат за двадесет хиляди дни. Трябва обаче да не забравяме, че на стари години разходите се увеличават, защото недостигът на жизнени сили се компенсира с житейски удобства. С една дума, тук има осигурен живот за двадесет и пет — тридесет години, това, слава Богу, е напълно достатъчно!“
От тези сметки на Шико ни става ясно, че той бе един от най-състоятелните рентиери на град Париж. Увереността в бъдещето го изпълваше с известна гордост.
Шико ни най-малко не беше стиснат и дълго време дори прахосваше с широки пръсти, но изпитваше отвращение към нищетата, понеже знаеше, че тя те притиска като тежко бреме и смазва дори най-силните.
Ето защо, надникнал тази сутрин в скривалището си, той помисли:
„Честна дума, времената днес са сурови и не предразполагат към щедрост! От Анри няма какво да се стеснявам. Дори тези хиляда екю ги имам не от него, а от дядо си, който бе обещал да ми остави шест пъти повече. Ако сега беше нощ, щях да ида при краля да му искам стотина златни монети. Но навън вече е светло и съм принуден да разчитам само на себе си… и на Горанфло.“
При мисълта, че ще трябва да изкопчи пари от Горанфло, достойният приятел на игумена се усмихна.
„На метр Горанфло, който ми е толкова задължен за своето благополучие — продължи да размишлява Шико, — няма да му прави чест да не услужи с пари на приятеля си, който заминава по нареждане на краля. Наистина Горанфло се е променил. Затова пък Робер Брике си е предишният Шико. Трябва, докато е още нощ, да ида при краля за писмото, за знаменитото писмо, което да разпали пожар в Наварския двор. А сега е вече светло. Но се досещам как мога да го получа. И така, напред!“
Шико прикри скривалището с дъска, закова я с четири гвоздея, сложи отгоре й плочата, след което я засипа с насъбралата се прах. Преди да излезе, огледа още веднъж стаята, в която бе преживял много щастливи дни.
Накрая хвърли един поглед и към къщата отсреща.
„Впрочем — помисли си той, — тези дяволи Жоайоз са способни в една прекрасна нощ да подпалят и моя дом, за да привлекат макар само за миг вниманието на невидимата дама… Охо! Запалят ли къщата ми, всичките мои хиляда екю ще се превърнат в златно кюлче! Най-благоразумно би било да заровя парите си в земята. Но не си струва: ако Жоайоз подпалят моя дом, кралят ще ми възстанови загубите.“
Докато заключваше входната врата, Шико изведнъж забеляза слугата на неизвестната дама, който седеше на прозореца, без да допуска, изглежда, че някой може да го види в тези ранни часове.
Както вече казахме, този човек бе напълно обезобразен от рана върху лявото слепоочие, белегът обхващаше дори част от бузата.
На всичко отгоре едната му вежда бе нависнала надолу от силния удар и почти съвсем закриваше лявото му око, силно хлътнало в очната кухина.
Ала странно нещо! — независимо от оплешивялото теме и посивялата брада погледът му беше много жив, а неповредената му страна бе гладка като на момче.
Щом забеляза, че Робер Брике слиза по стълбите към улицата, той закри глава с качулката си.
— Съседе! — викна му Шико. — След вчерашния шум не ми се остава в този дом. Няколко седмици ще ида да прекарам в имението си. Поглеждайте все пак от време на време насам, ако обичате.
— Дадено, господине — отвърна непознатият, — на драго сърце ще изпълня молбата ви.
— А ако забележите крадци…
— Разполагам с добър аркебуз, господине, бъдете спокоен.
— Благодаря ви. Бих ви помолил и за още една услуга, съседе.
— Моля.
Шико си даде вид, че измерва с поглед разстоянието, което го делеше от събеседника.
— Да говоря на висок глас за такива неща не ми се ще, скъпи съседе — каза той.
— Добре, ще сляза долу при вас — отвърна непознатият.
Шико отиде по-близо до къщата и чу зад вратата приближаващите се стъпки, сетне вратата се отвори и той се оказа лице срещу лице със своя съсед.
Този път непознатият бе закрил плътно лицето си с качулката.
— Тази заран е нещо студеничко — пожела той да обясни предпазните си мерки.
— Духна леден вятър, съседе — отвърна Шико, като се стараеше да не гледа събеседника си, за да не го смущава.
— Слушам ви, господине.
— Та ето на — каза Шико, — аз заминавам.
— Вече благоволихте да ми съобщите това.
— Помня, помня. Но вкъщи съм оставил пари.
— Напразно вършите това, господине. Вземете ги със себе си.
— В никакъв случай. Човек губи сигурност и решителност, когато се опитва по пътя да спаси не само живота, но и кесията си. Затова оставям парите си. Вярно, те са скрити толкова добре, че може да се опасявам за тях само в случай на пожар. Ако това стане, моля ви, съседе, да проследите, когато пламне дебелата греда: вижте я там, отдясно, краят й стърчи навън под формата на драконова глава. Проследете, моля ви, и се поровете в пепелта.