И така, игуменът дремеше в креслото и слънчевият лъч, проникващ както обикновено в спалнята, посребряваше алените и седефените багри върху лицето на спящия.
Вратата тихо се отвори и в стаята влязоха двама монаси.
Първият беше тридесет-тридесет и петгодишен, нервен, слаб, блед и с гордо вдигната глава. Орловите му очи мятаха заповеднически погледи, а когато свеждаше клепачи, под тях се очертаваха тъмни кръгове.
Този монах се наричаше брат Бороме и от три седмици вече бе ковчежник на манастира.
Вторият монах бе младеж на седемнадесет-осемнадесет години, с живи черни очи, смел израз на лицето и остра брадичка. Не беше висок на ръст, но с добро телосложение.
— Игуменът още спи, братко Бороме — каза по-младият монах. — Да го събудим ли?
— В никакъв случай, братко Жак — отвърна ковчежникът.
— Жалко, че нашият игумен толкова обича да си поспива — продължи младият монах, — бихме могли още тази сутрин да изпробваме оръжието. Обърнали ли сте внимание какви прекрасни ризници и аркебузи има там?
— По-тихо, братко! Могат да ви чуят.
— Ама че късмет! — не спираше монахчето и тупна с крак. — Днес времето е чудесно, колко хубаво можехме да проведем едно учение, братко ковчежник!
— Трябва да почакаме, дете мое — произнесе брат Бороме с престорено смирение, на което противоречеше огънят, пламнал в очите му.
— Но заповядайте поне да се раздаде оръжието! — все така разгорещено възрази Жак.
— Аз? Да заповядам?…
— Ами да, вие.
— Аз не се разпореждам тук — продължи Бороме с покрусен вид. — Ей го стопанина!
— В креслото… спи… когато всички вече отдавна са станали — каза Жак и в думите му звучеше раздразнение, а умният му, проницателен поглед проникваше сякаш в самото сърце на брат Бороме.
— Трябва да уважаваме сана и спокойствието му — произнесе Бороме, който пристъпи до средата на стаята, но направи някакво неловко движение и събори една малка пейка.
Килимът заглуши шума, но дон Модест все пак трепна и се събуди.
— Кой е тук? — викна той с треперещ глас, като на заспал на поста си и внезапно разбуден часовой.
— Сеньор абат — каза брат Бороме, — простете ни, ако сме нарушили вашите благочестиви размишления, но дойдох за разпорежданията ви.
— А, добро утро, брат Бороме — кимна му леко с глава Горанфло. Няколко секунди той мълча, явно напрягайки паметта си, после замига с очи и попита: — За какви разпореждания?
— Относно оръжието и доспехите.
— Оръжие? Доспехи? — попита учудено Горанфло.
— Естествено. Ваша милост ни заповядахте да набавим оръжие и доспехи.
— Аз ли? — повтори изуменият до крайност дон Модест. — Аз ли съм заповядал?… А кога е станало това?
— Преди една седмица.
— А… Но за какво ни е притрябвало това оръжие?
— Вие казахте, сеньор абат — повтарям собствените ви думи, — казахте: „Братко Бороме, няма да е зле да си набавим оръжие и да го раздадем на цялото монашеско братство: гимнастическите упражнения развиват телесните сили, както благочестивите стремежи укрепват силите на духа.“
— Аз ли съм казал това?… — попита Горанфло.
— Да, преподобни отче. Аз, недостойният, но послушен монах, побързах да изпълня вашата заръка и да набавя оръжието.
— Странна работа — промърмори Горанфло, — нищо не помня.
— Вие дори добавихте, ваше преподобие, латинската сентенция: „Militat spiritu, militat gladio.“25.
— Какво? — възкликна дон Модест и опули изумено очи. — Сентенция ли?
— Имам добра памет, дълбокоуважаеми отче — отвърна Бороме и сведе скромно поглед надолу.
— Ако съм казал това — продължи Горанфло, — значи съм имал тези основания, братко Бороме. И наистина винаги съм се придържал към мнението, че трябва да развиваме тялото си. Още като обикновен монах се борех и със словото, и с меча. „Militat spiritu, militat gladio.“ Отлично, братко Бороме. Ясно е, че сам Господ ме е озарил с тази идея.
— Така че ще изпълня заповедта ви докрай, преподобни отче — каза Бороме и се оттегли заедно с брат Жак, който радостно го дърпаше за расото.
— Вървете — величествено произнесе Горанфло.
— Ах, съвсем забравих… — върна се брат Бороме.
— Какво още?
— В приемната чака да го приемете един от приятелите на ваша светлост; иска да поговори с вас.
— Кой е той?
— Метр Робер Брике.
— Метр Робер Брике — забеляза Горанфло — не ми е приятел, братко Бороме, а просто познат.
— Няма ли да го приемете, ваше преподобие?