— Ще го приема — разсеяно произнесе Горанфло. — Този човек ме развлича.
Брат Бороме още веднъж се поклони и излезе. Пет минути по-късно вратата отново се отвори и се появи Шико.
Глава 20
Дон Модест продължаваше да седи в същата блажено отпусната поза.
Шико прекоси цялата стая, за да стигне до дон Модест, който едва благоволи да кимне леко с глава.
Шико очевидно ни най-малко не остана изненадан от безразличието на абата.
— Здравейте, господин игумен — каза той.
— А, вие ли сте? — отзова се Горанфло. — Изглежда сте възкръснали?
— А за умрял ли ме смятахте, господин абат?
— Ами че толкова време не се вестявахте.
— Бях възпрепятствуван.
— А!
Шико знаеше, че Горанфло не е многословен, докато не го загреят две-три бутилки от старото бургундско. Тъй като беше още твърде рано и Горанфло вероятно още не бе хапнал, Шико придърпа дълбокото кресло до огнището и мълчаливо се разположи в него, като качи краката си върху каминната решетка и се облегна върху мекото облегало.
— Ще закусите ли с мен, господин Брике? — попита го дон Модест.
— Може би, сеньор абат.
— Прощавайте, господин Брике, ако не ви отделя толкова време, колкото бихте желали.
— Човек, който стои, подобно на вас, над мнозина, може да постъпва, както намери за добре, господин абат — усмихна се широко Шико, както само той умееше.
Дон Модест погледна Шико с присвити очи. Присмиваше ли му се Шико, или говореше сериозно, бе невъзможно да се разбере. Шико стана.
— Къде се разбързахте, господин Брике? — попита Горанфло.
— Каня се да си тръгвам.
— Но нали казахте, че ще закусите с мен?
— Не съм казвал такова нещо.
— Извинете ме, но аз ви поканих.
— А аз ви отвърнах: може би. „Може би“ не значи „да“.
— Сърдите ли се?
Шико се разсмя.
— Да се сърдя ли? — повтори въпроса той. — А за какво да се сърдя? За това, че сте безсрамник и простак ли? О, драги ми игумене, твърде отдавна ви познавам, за да се сърдя на дребните ви недостатъци.
Горанфло застина като поразен от гръм след тази нападка и остана зяпнал.
— Прощавайте, господин игумене.
— О, не си отивайте!
— Не мога да отлагам пътуването си.
— Заминавате ли за някъде?
— Дадено ми е поръчение.
— От кого?
— От краля.
На Горанфло главата му се запали.
— Поръчение — промълви той, — поръчение от краля… Вие значи отново сте се видели с него?
— Естествено.
— А той как ви посрещна?
— Възторжено. Той помни приятелите си, макар и да е крал.
— Поръчение от краля — шепнеше Горанфло, — а аз съм безсрамник, простак, грубиян…
— Прощавайте… — повтори Шико.
Горанфло дори се надигна от креслото си и задържа с широката си длан тръгващия Шико, който, да си признаем, доста покорно се подчини на насилието.
— Чуйте ме, признавам — не бях прав. Грижите ми…
— Виж ти!
— Бъдете снизходителен към човека, заангажиран с толкова трудни задължения! Ами че това абатство е цяла държава! Помислете, имам на подчинение двеста души; аз съм иконом, архитект, управител и плюс всичко останало имам и духовни задължения.
— Да, наистина, това е твърде тежко бреме за един толкова недостоен божи служител!
— Сега пък ме иронизирате — каза Горанфло. — Господин Брике, нима сте загубили християнското си милосърдие?
— А нима съм го притежавал?
— Като че ли проявявате и известна завист; внимавайте: завистта е голям грях.
— Аз ли да завиждам? А на кого, бъдете добър да ми кажете?
— Хъм, вие си мислите: „Игуменът дон Модест Горанфло непрекъснато върви нагоре, движи се по възходяща линия…“
— А аз се движа по низходяща, така ли? — насмешливо го запита Шико.
— Това е заради фалшивото ви положение, господин Брике.
— Господин игумен, помните ли една мисъл от Евангелието?
— Коя?
— „Ще смъкна гордите и ще въздигна смирените.“
— Голяма работа! — каза Горанфло.
— На ти сега! Този еретик се съмнява в божиите думи! — възкликна Шико и плесна с ръце.
— Защо да съм еретик?! — възрази Горанфло. — Еретици са хугенотите.
— Е, тогава, значи схизматик26!
— Какво искате да кажете, господин Брике? Наистина не ви разбирам.
— Нищо не искам да кажа. Тъй като заминавам, дойдох да се простя с вас. И така, прощавайте, сеньор дон Модест.
— Така ли ще ме оставите?
— Ще ви оставя, дявол да го вземе!
— Вие?
— Да, аз.
— Моят приятел?
— Порасне ли му на човек положението, забравя приятелите си.
— Шико!
— Вече не съм Шико, вие сам ме упрекнахте в това.