— Е, ако монасите са били гладни?
— В какво е тогава заслугата им? — възрази брат Модест. — Всеки може да работи добре, ако ще яде до насита. Дявол да го вземе! Трябва да умъртвяваме плътта си в името на Бога — продължаваше достойният абат, докато поставяше в чинията си огромни късове от свинския бут.
— Пийте, Модест, пийте — подкани го Шико, — иначе ще се задавите, любезни ми приятелю, гледам, че целият почервеняхте.
— От възмущение — отвърна игуменът и пресуши чашата си, която побираше не по-малко от половин пинта27.
И въпреки протестите на Шико, Горанфло запя любимата си песенчица:
— Замълчи, нещастнико! — каза Шико. — Ако случайно влезе брат Бороме, дявол знае какво ще помисли.
— Ако влезе брат Бороме, ще почне да пее заедно е нас.
— Съмнявам се.
— Аз ти казвам.
— Мълчи и отговаряй на въпросите ми.
— Е, говори.
— Но ти през цялото време ме прекъсваш, пияница такъв!
— Аз да съм пияница?…
— Чуй, от тези бойни учения твоят манастир ще се превърне в същинска казарма.
— Да, приятелю мой, правилно забеляза — в същинска казарма, в истинска казарма. Още миналия четвъртък… Струва ми се, че в четвъртък, нали?… Да, в четвъртък… Почакай, вече не помня — дали беше четвъртък?…
— Четвъртък или петък — не е толкова важно.
— Прав си, наистина. Важен е самият факт, нали? Та в четвъртък или петък, значи, забелязах в коридора двама послушници, които се биеха със саби, а с тях имаше и двама секунданти, които също искаха да се сражават един с друг.
— И какво направи?
— Поисках да ми дадат бич, за да нашибам послушниците, които тутакси офейкаха. Но Бороме…
— Какво направи Бороме?…
— Бороме ги догони и така ги обработи с бича, че клетниците лежат досега.
— Интересно ще ми е да хвърля поглед върху плешките им, за да оценя колко силна е ръката на брат Бороме — забеляза Шико.
— Единствените плешки, които си струват вниманието, са овнешките. Опитайте по-добре от кайсиевото сладко.
— О, не мога повече, ей Богу! Аз и така едва дишам.
— Тогава пийте.
— Не, не, предстои ми да вървя пеша.
— И на мен предстои да командвам, обаче пия!
— О, това е друго нещо… За да даваш команди, се иска само силата на белите дробове.
— Хайде, още една чашка, само една чашка ликьор, полезен за храносмилането. Тайната му знае само брат Еузеб.
— Съгласен.
— Този ликьор действува чудесно: колкото и да си преял, след два часа отново се чувствуваш гладен.
— Каква отлична рецепта за бедняците! Знаете ли, ако бях крал, щях да обезглавя вашия Еузеб: неговият ликьор може да доведе до глад в цялото кралство. Охо! А това пък какво е?
— Започва учението — каза Горанфло.
Наистина от двора долетя глъч и дрънчене на оръжия.
— Без началника? — забеляза Шико. — Войниците ви не са много дисциплинирани.
— Без мене ли? Не! — каза Горанфло. — Че отгоре на всичко е невъзможно, разбираш ли? Именно аз командвам, аз обучавам! А ето и доказателството: идва за заповедите ми брат Бороме.
И наистина в този миг се появи Бороме, който хвърли към Шико бърз поглед, напомнящ предателска партянска стрела.
„Охо! — помисли Шико. — Напразно ме погледна така: това те издава.“
— Сеньор игумен — каза Бороме, — време е да огледаме оръжието и доспехите; чакаме само вас.
— Доспехите! Охо! — прошепна Шико. — Един момент, ще дойда с вас.
И той скочи от мястото си.
— Вие ще присъствате на учението — произнесе Горанфло и се надигна от стола си подобно на мраморна скала, на която са израснали крила. — Подайте ми ръката си, приятелю мой, ще имате случая да наблюдавате забележителни упражнения.
— Трябва да потвърдя, че сеньор игуменът е прекрасен тактик — отбеляза Бороме, докато се вглеждаше в невъзмутимото лице на Шико.
— Дон Модест е във всяко отношение забележителен — отвърна Шико с поклон, а в себе си помисли: „Е, мое скъпо орле, не дреми, че тази каня ще ти оскубе перцата!“
Глава 22
Шико хвана под ръка достопочтения игумен и се спусна по парадната стълба в двора, където можа да се убеди, че абатството напомня твърде много на огромна, изпълнена с кипяща дейност казарма.
Монасите, разделени на два отряда по сто души във всеки, стояха с алебарди, пики и мускети и чакаха като истински войници появата на своя командир.