Тук игуменът каза на Шико:
— Сега ще видиш моя малък Жак.
— А кой е той?
— Славен момък, когото исках да взема за лични услуги. Той е спокоен на вид, но има силна ръка и е пъргав като живак.
— Виж ти! А къде е този прелестен момък?
— Потърпи, потърпи, ще ти го покажа. Погледни ей там, виждаш ли този, който се готви да стреля с мускета?
— А добре ли стреля?
— Така, че от сто крачки улучва монета.
— Този момък ще служи изкусно на месата! Но, струва ми се, че сега е моят ред да кажа: почакай, почакай!…
— Какво ще рече това? Да не би да познаваш младия Жак?
— Аз ли? Ни най-малко.
— Но отначало ти се стори, че го познаваш отнякъде?
— Да, така ми се стори, но се заблудих — това не е той.
Тук трябва да признаем, че този път думите на Шико не отговаряха напълно на истината. Той имаше удивителна памет за физиономии: стигаше му да види веднъж някого, за да не го забрави никога.
Дребният на ръст Жак зареждаше тежкия мускет, дълъг колкото самия него; след това той гордо зае позиция на сто крачки от мишената и като отмести десния си крак встрани, се прицели с чисто военна прецизност.
Раздаде се изстрел и куршумът попадна средата на мишената под възторжените ръкопляскания на монасите.
— Ей, Богу, отлично! — каза Шико. — А и момъкът е направо красавец.
— Благодаря, господине — отзова се Жак и на бледите му страни се появи руменина от радост.
— Ловко боравиш с оръжието, момче — продължи Шико.
— Старая се, господине — отвърна Жак.
След тези думи младият монах постави оръжието настрани, взе пиката и направи мулине31, което Шико намери за безупречно.
Шико взе отново да го отрупва с похвали.
— Ала най-добре владее шпагата — каза дон Модест. — Познавачите му дават много висока оценка. И наистина този момък има железни крака, а китките на ръцете му са като от стомана. Той се упражнява от сутрин до вечер.
— Бих го погледал с удоволствие — забеляза Шико.
— Работата е там — каза ковчежникът, — че освен мен тук никой не може да се състезава с него. Вас бива ли ви?
— Аз съм всичко на всичко жалък гражданин — отвърна Шико и поклати глава. — Навремето въртях рапирата не по-зле от всеки друг. Но краката ми вече треперят, не чувствувам увереност в ръката си, пък и главата не е вече същата.
— Но все пак не сте се отказали от практиката, нали? — попита Бороме.
— Е, донякъде — отвърна Шико.
Бороме се усмихна и нареди да донесат рапири и фехтовални маски.
Жак, който гореше от нетърпение под своето студено и мрачно облекло, отметна расото и стъпи здраво със сандалите си в пясъка.
— Наистина — каза Шико — не съм нито монах, нито войник, при това отдавна не съм държал шпага в ръка… Моля ви, братко Бороме, дайте урок по фехтовка на брат Жак… Ще разрешите ли, скъпи игумене?
— Дори заповядвам — провъзгласи дон Модест, който бе доволен, че може да вмъкне и той някоя дума.
Обзети от вълнение за честта на своята корпорация, монасите заобиколиха в тесен кръг ученика и учителя му.
— Това е толкова забавно, колкото да служиш вечерня, нали? — каза Жак простодушно.
— С теб ще се съгласи всеки боец — отвърна Шико със същото простодушие.
Противниците застанаха в позиция. Сухият и жилав Бороме имаше предимство в ръста. При това той притежаваше увереност и опит.
От време на време очите на Жак припламваха, трескава руменина изби върху страните му.
Постепенно монашеската маска взе да пада от Бороме: с рапира в ръка, увлечен от това състезание по сила и ловкост, той се преобрази във воин. Той съпровождаше всеки удар с увещание, съвет, упрек, но обикновено силата, стремителността и разпалеността на Жак вземаха връх над качествата на учителя и брат Бороме получаваше сполучлив удар право в гърдите.
Шико поглъщаше с очи това зрелище и броеше ударите, нанасяни с рапирите.
Когато състезанието приключи или по-точно, когато противниците спряха да си починат, той каза:
— Жак попадна шест пъти, брат Бороме — девет. За един ученик това никак не е зле, но за учител е недостатъчно.
От всички присъствуващи само Шико забеляза мълнията, блеснала в очите на Бороме.
„Виж го ти горделивеца!“ — помисли си Шико.
— Господине — възрази Бороме с глас, на който с усилие можа да придаде сладникави нотки, — боят с рапири за всички е трудна работа, толкова повече за нас, бедните монаси.
— Не е там работата — каза Шико, решил да изтласка любезничещия Бороме на последната отбранителна линия. — Учителят трябва да бъде поне два пъти по-силен от ученика.
— Ах, господин Брике — произнесе Бороме, който пребледня и захапа устни, — вие сте твърде взискателен.