— Какво писмо?
— Пак ли?
— Ах, да, наистина.
— Ще добавите, че Сянката ще чака писмо на Шарантонския път.
— И аз ще трябва да ви догоня на този път?
— Абсолютно вярно.
Панург тръгна към вратата и повдигна завесата — на Шико му се стори, че някой, скрит зад нея, подслушва.
Гасконецът бе надарен с остър ум и мигом реши, че там се намира брат Бороме.
„А, ти подслушваш — помисли той. — Толкова по-добре, нарочно ще говоря по-високо, за да чуеш всичко.“
— Та значи така, приятелю — каза Горанфло, — кралят ще ви възложи почетна мисия?
— Да, и при това конфиденциална.
— Предполагам от политически характер?
— Същото предполагам и аз.
— Как, още не знаете каква е мисията ви?
— Знам само, че трябва да отнеса писмо, това е всичко.
— Вероятно е държавна тайна?
— Мисля, че да.
— И дори не подозирате каква?
— Сами сме, нали? Тогава ще ви кажа какво мисля.
— Говорете, аз съм ням като гроб.
— Ето какво, кралят е решил най-сетне да окаже помощ на херцог д’Анжу.
— Виж ти!
— Така е. Нощес с тази цел трябва да тръгне господин дьо Жоайоз.
— А вие, приятелю мой?
— Аз тръгвам към Испания.
— Как ще се придвижите?
— Пеша, на кон, с кола — както дойде.
— Жак ще ви бъде приятен спътник. Добре сте решили да изберете него — той, дяволчето му, знае и латински.
— Не крия, че той много ми хареса.
— Вашето желание е закон за мен, приятелю. Но мисля, че той ще ви бъде и отличен помощник в случай на някоя попътна схватка.
— Благодаря ви, скъпи приятелю. Остава ми само да се сбогувам с вас.
— Прощавайте!
— Какво правите?
— Давам ви пастирската си благословия.
— Това само липсваше — каза Шико, — това между нас е излишно.
— Прав сте — отвърна Горанфло, — благословията подхожда за чужди хора.
И приятелите се разцелуваха нежно.
— Жак! — викна игуменът. — Жак!
Иззад завесите надникна лисичата физиономия на Панург.
— Как? Вие още ли не сте тръгнали? — изненада се Шико.
— Простете, господине.
— Незабавно да тръгвате — заповяда му Горанфло, — господин Брике бърза. Къде е Жак?
На свой ред се появи брат Бороме със сладникава усмивка на устните.
— Брат Жак излезе — каза той.
— Как така ще излезе? — провикна се Шико.
— Но нали вие молехте, господине, да изпратим някого в Лувъра?
— Но аз изпратих Панург — каза Горанфло.
— О, какъв съм глупав! А на мен ми се счу, че възлагате това на Жак — удари се Бороме по челото.
Шико се навъси. Но разкаянието на Бороме изглеждаше толкова искрено, че би било просто жестоко да бъде упрекван.
— Принуден съм да дочакам Жак — въздъхна Шико.
Бороме се поклони, на свой ред помрачнял.
— Между другото — каза той, — забравих да доложа на сеньор игумена — а всъщност с тази цел се качих тук, — че някаква неизвестна дама е пристигнала и моли ваше преподобие за аудиенция.
Шико наостри уши.
— Самичка ли е? — попита Горанфло.
— Не, с пажа си.
— Млада ли е? — попита Горанфло.
Бороме сведе свенливо очи.
„На всичко отгоре е и лицемер“ — помисли Шико.
— Приятелю мой — обърна се Горанфло към мнимия Робер Брике, — ти сам разбираш…
— Разбирам — каза Шико — и се оттеглям. Ще почакам в съседната стая или на двора.
— Отлично, любезни приятелю.
— Оттук до Лувъра е далече, господине — забеляза Бороме, — и брат Жак може да се върне късно, при това лицето, до което е изпратен, няма да се реши да повери важното писмо на момчето.
— Късничко сте се сетили за това, брат Бороме…
— Боже Господи, откъде можех да зная! Ако ми бяхте възложили…
— Добре, добре, ще тръгна, без да бързам, към Шарантон. Пратеникът, който и да било той, ще ме догони по пътя.
И Шико тръгна към изхода.
— Не насам, господине, извинете — побърза след него Бороме, — оттук трябва да влезе неизвестната дама, а тя не желае да се среща с никого.
— Прав сте — усмихна се Шико, — ще сляза по страничната стълба.
И той отвори вратата на един малък килер.
— Нали знаете как да излезете? — с тревога го попита Бороме.
— Естествено.
Зад килера имаше стая, която излизаше на площадката на страничната стълба.
Шико казваше истината: той знаеше пътя, но стаята се оказа неузнаваема — стените й бяха обкичени с доспехи и оръжия, върху столовете и конзолите — саби, шпаги и пистолети, всички ъгли бяха задръстени с мускети и аркебузи.
Шико се задържа в това помещение: искаше му се всичко добре да обмисли.
„Крият от мен Жак, крият дамата, а самия мен ме изпращат по страничното стълбище. Като добър стратег съм принуден да правя обратното на онова, към което ме принуждават. Така че ще дочакам Жак и ще заема позиция, която да ми даде възможност да зърна тайнствената непозната… Охо! Тук в ъгъла се въргаля прекрасна ризница — еластична, фина, отлично закалена.“