Той повдигна ризницата и взе да й се любува.
„Тъкмо от такава ризница имам нужда — каза си той. — Тя е лека, като да е от платно, и твърде тясна за игумена. Честна дума, направена е сякаш точно за мен. Ще я заема от дон Модест. Ще си я получи обратно, когато се върна.“
Без да губи повече време, Шико сгъна ризницата и я скри под дрехата си.
Той завързваше последната връвчица на куртката си, когато на прага се появи брат Бороме.
— Охо! — прошепна Шико. — Ето те пак тебе! Но малко късничко, приятелче.
Скръстил дългите си ръце отзад на гърба и отметнал глава, Шико си даде вид, че се любува на трофеите.
— Господин Робер Брике иска да си избере подходящо оръжие, предполагам? — попита Бороме.
— Аз ли, скъпи приятелю?… Опазил ме Бог, за какво ми е притрябвало?
— Но вие толкова добре си служите с него!
— Теоретично, любезни братко, само теоретично. Жалък буржоа като моя милост действува ловко само с ръцете и краката. Това, което не му достига и винаги ще му липсва, е войнската доблест. Рапирата в моята ръка проблясва доста красиво, но въоръжете с шпага Жак — и ей Богу, той ще ме принуди да отстъпя оттук чак до Шарантон.
— За вярване ли е? — изненада се Бороме, отчасти убеден от простодушния вид на Шико, който при това започна да се прегърбва, да се криви и хвърля кривогледи погледи по-усърдно от всеки друг път.
— Че и въздухът не ми стига в гърдите — продължи Шико. — Не забелязахте ли как не ме бива в отбраната? Краката ми не са за никъде — в тях е главният ми недостатък.
— Позволете да забележа, господине, че да се пътува с такъв недостатък е още по-трудно, отколкото да се фехтува.
— Значи на вас ви е известно, че ми предстои да пътешествувам? — небрежно забеляза Шико.
— Чух това от Панург — отвърна Бороме, почервенял.
— Странно все пак, но не си спомням да съм говорил за това пред Панург. Но не е толкова важно. Нямам какво да крия. Да, братко мой, заминавам за родните си места, където имам известно имущество.
— Вие оказвате на брат Жак голяма чест, господин Брике.
— С това, че го вземам със себе си ли?
— И с това, че му давате възможност да види краля.
— Или камердинера на негово величество: най-вероятното е брат Жак да види единствено него.
— Изглежда, вие сте постоянен посетител на Лувъра?
— О, да, уважаеми. Аз снабдявам краля и младите придворни с чорапи.
— Краля?
— О, още от времето, когато той бе само херцог д’Анжу. След завръщането си от Полша той си спомни за мен и ме направи придворен доставчик.
— Това трябва да е най-ценното ви познанство, господин Брике.
— Познанството ми с негово величество ли?
— Да.
— Не всички биха се съгласили с вас, братко Бороме.
— Е, да, лигистите например!
— Сега вече всички малко или повече са лигисти.
— Но вие, разбира се, не сте лигист?
— А защо мислите така?
— Ами, след като се познавате лично с краля.
— Хъм, хъм, аз също си имам своята политика — каза Шико.
— Да, но вашата политика не е различна от тази на краля.
— Напразно мислите така. Ние с него много често стигаме до несъгласия.
— Ако е така, защо ви възлага някаква мисия?
— Искате да кажете — поръчение?
— Мисия или поръчение — не е ли все едно? И едното, и другото се нуждаят от доверие.
— За краля е важно едно — да има точно око.
— Точно око ли?
— Да.
— Върху политическите или финансовите въпроси?
— О, не, точно око върху тъканите.
— Какво? — възкликна смаян Бороме.
— Естествено. Сега ще ви обясня в какво е работата.
— Слушам ви.
— Нали знаете, че кралят ходи на поклонение до Шартърската богородица?
— Да, за да измоли Господ да го дари с наследник.
— И даде обет да поднесе на Шартърската богородица такива одежди, каквито има Толедската богородица — както се разправя, най-красивите и разкошни от всички одежди на Пресветата Дева в света.
— Така че вие се отправяте…
— В Толедо, премили братко Бороме, в Толедо, за да огледам тези одежди и да ушия буквално същите.
Бороме, изглежда, се колебаеше — да повярва или не на думите на Шико.
Сериозно погледнато, трябва да признаем, че той не повярва.
— Сам разбирате… — продължаваше Шико, сякаш ни най-малко не се досещаше какво става в главата на брата ковчежник, — сам разбирате, че при такива обстоятелства би ми било много приятно да пътувам в компания на църковни служители. Но времето тече и брат Жак трябва вече да се връща. Впрочем, дали не е по-добре да го изчакам навън от манастирските стени — например край Фобенския кръст?