— Това наистина ще е по-добре — съгласи се Бороме.
— Да се надявам ли, че ще ми го изпратите там?
— Незабавно.
— Благодаря ви, любезни братко Бороме, аз съм във възторг, че можах да се запозная с вас.
Те се поклониха един на друг. Шико се спусна по страничната стълба. Брат Бороме затвори след него вратата и я заключи.
„Всичко е ясно — помисли Шико, — те искат на всяка цена да не видя въпросната дама. Значи ще трябва да я видя.“
За да осъществи това намерение, Шико излезе от манастира „Свети Яков“, като се постара всички да го забележат, и тръгна към Фобенския мост по средата на пътя.
След като стигна до Фобенския мост, той свърна зад ъгъла на някаква ферма и почувствувал, че вече не могат да му попречат никакви цербери на игумена, ако ще да имат, като Бороме, орлови очи, се спусна в канавката, скрита зад жив плет, оттам се върна обратно, незабелязан от никого, и се промъкна в някаква гъста букова горичка, която се намираше точно срещу манастира.
Това място се оказа прекрасно за наблюдение. Той седна или по-точно легна на земята и зачака брат Жак да се върне в манастира, а дамата да излезе от него.
Глава 25
Шико, както знаем, бързо вземаше решенията.
И така, той реши да чака, поради което се разположи, колкото се може по-удобно.
Той направи отвор в гъсталака на буковата горичка, за да вижда всички минувачи, които можеха да го заинтересуват.
Но наоколо беше съвсем безлюдно.
Шико забеляза само някакъв бедно облечен човек, който с помощта на дълга-предълга заострена пръчка измерваше нещо на пътя, павиран със средства на негово величество краля на Франция.
Шико нямаше никаква работа.
Той много се зарадва, че може да съсредоточи вниманието си върху този човек.
Какво мереше той? С каква цел? Тези въпроси изцяло занимаваха метр Брике в продължение на няколко минути.
За нещастие, когато този човек завърши измерването и се канеше, да надигне глава, едно по-важно откритие привлече вниманието на Шико и той устреми очи на другата страна.
Вратата на балкона на Горанфло се отвори и пред погледа на наблюдателя изплуваха достопочтените телеса на дон Модест, който, облещил очи и със сияеща празнична усмивка, водеше любезно дамата, загърната с кадифен, обшит с кожи плащ.
„Ето я и дамата, дошла да се изповяда — помисли Шико. — Ако се съди по фигурата и движенията й, трябва да е млада; но да погледнем главицата й. Така, добре, обърнете се още мъничко… Отлично! А ето и нейния паж. Тук не може да има никакви съмнения — това е Менвил. Да, да, засуканите нагоре мустаци, шпагата е чашка — това е той. Но да разсъдим трезво: ако не греша по отношение на Менвил, защо трябва да се заблуждавам по отношение на госпожа дьо Монпансьо? Защото тази жена… ами да, дявол да го вземе, тази жена е херцогинята!“
Не е трудно да разберем, че от тази минута Шико престана да обръща внимание на човека, който мереше на пътя, и вече не изпускаше от очи двете знатни особи.
Скоро зад тях се показа бледото лице на Бороме, към когото Менвил се обърна с някакъв въпрос.
„Дявол да го вземе — помисля Шико, — дали херцогинята, току-виж, не иска да се пресели при дон Модест, след като домът й е на сто крачки оттук?“
Но в този момент Шико наостри още повече уши.
Докато херцогинята разговаряше с Горанфло или по-точно го заставяше да бърбори, господин дьо Менвил даде на някого знак.
Шико, впрочем, не виждаше никого освен човека, който извършваше измерванията си на пътя.
И наистина знакът бе даден именно на него, вследствие на което този човек се приближи до балкона.
Горанфло продължаваше да се разтапя от любезност пред дамата, която бе дошла за изповед.
Господин дьо Менвил каза нещо на ухото на Бороме и той тутакси започна да жестикулира зад гърба на игумена. Шико не можеше нищо да разбере, но човекът долу, изглежда, всичко отлично разбра, защото се отдалечи и се спря на друго място, където, подчинил се на новия сигнал от страна на Бороме и Менвил, застина неподвижно, подобно на статуя.
Последва нов знак на брат Бороме и човекът изведнъж хукна към портите на манастира, а през това време господин дьо Менвил го наблюдаваше с часовник в ръце.
— По дяволите! — прошепна Шико. — Всичко това е доста подозрително. Поставен съм пред трудна задача. Но колкото и трудна да е, ще я разреша може би, стига да видя лицето, на човека, който извършва измерванията.
В този миг човекът се обърна и Шико позна в него Никола Пулен, чиновника от парижкия градски съд, същия, на когото наскоро бе продал старите си доспехи.