— Скъпи господин Пулен, струва ми се, че заблуждавате самия себе си. Аз много по-ясно виждам изхода от тази работа.
— Какво виждате?
— Една хубава бесилка.
— Господин Брике!
— Оставете ме да се доизкажа, дявол да го вземе!… Бесилка с ново яко въже, с четирима войници отстрани; наоколо — доста много парижани, а под бесилката — един добър мой познат, съдебен чиновник.
Никола Пулен трепереше вече толкова силно, че треската му се предаде на младите букови дръвчета.
— Господине! — замоли се той, събрал дланите на ръцете си.
— Но като ваш приятел, скъпи господин Пулен — продължи Шико, — съм готов да ви дам един съвет.
— Съвет ли?
— Да, и, слава Богу, такъв, какъвто няма да е трудно да последвате. Вие незабавно — разбирате ли? — незабавно трябва да идете…
— Да ида? Но къде?… — прекъсна го изплашеният Никола.
— Един момент, оставете ме да помисля — каза Шико. — Ще идете при господин д’Епернон…
— Приятеля на краля?
— Абсолютно вярно. Вие ще поговорите с него на четири очи…
— С господин д’Епернон?
— Да, и ще му разкажете всичко, свързано с измерването на пътя.
— Но, господине, това е безумие!
— Напротив, мъдрост, висша мъдрост.
— Не ви разбирам.
— Всичко е толкова ясно. Ако чисто и просто ви обадя като човек, който се занимава с измервания и изкупуване на доспехи, ще ви обесят; ако, обратно, доброволно разкажете всичко, ще ви отрупат е награди и почести… Като че ли не можах да ви убедя… Отлично, в такъв случай ще съм принуден да се върна в Лувъра, но, ей Богу, заради вас съм готов да направя всичко, което ви е угодно.
И Никола Пулен чу как зашумяха клоните, които Шико размърда при ставането си от земята.
— Не, не! — заговори той. — Останете, ще ида аз.
— Е, отлично тогава. Сам разбирате, скъпи господин Пулен: никакви увърталия, защото утре ще изпратя бележка до самия крал, с когото имам честта да бъда в най-приятелски отношения.
— Тръгвам, господине! — простена напълно унищоженият Пулен. — Но вие злоупотребявате по странен начин…
— Ах, скъпи господин Пулен, трябва да ми отслужите молебен. Преди пет минути вие бяхте държавен престъпник, а аз ви превърнах в спасител на отечеството. Но търчете по-скоро, скъпи господин Пулен, защото аз не разполагам с никакво време, а не мога да тръгна оттук преди вас. Домът на д’Епернон, не забравяйте!
Никола Пулен скочи в пълно отчаяние на крака и стремително се понесе към Сент-Антоанските порти.
„Крайно време беше — помнели Шико. — От манастира някой идва насам. Но това не е малкият Жак. Ехе! Кой ли ще е този дангалак с телосложението на архитекта на Александър Велики, който е искал да одяла Атинския хълм? По дяволите! За пале като мен такъв пес е неподходяща компания.“
Забелязал пратеника, Шико побърза към Фобенския кръст, където те трябваше да се срещнат. При това той бе принуден да тръгне натам по обходен път, а върлинестият монах пое напряко с бърза крачка, което му даваше възможност да стигне пръв до кръста.
Впрочем, Шико загуби време още и по тази причина, че докато вървеше, разглеждаше монаха, чието лице не му внушаваше никакво доверие.
И наистина този божи служител бе досущ като някакъв филистимец.
Изпод небрежно нахлупената му качулка се показваха кичури коса, още недокосната от ножицата на манастирския бръснар. Увисналите ъгли на устата му придаваха не особено благочестив израз; когато усмивката му преминаваше в смях, в устата му се разкриваха три зъба, напомнящи колци в градина зад двата насипа на дебелите му устни.
И още: дълги и яки ръце; раменете такива, че върху тях биха могли да се натоварят портите на Газа32; голям кухненски нож, напъхан зад връвта, служеща за пояс, нагънато на няколко ката зебло, което закриваше гърдите му като щит — такава бе външността на този манастирски Голиат.
„Ама че мутра! — помисли Шико. — И ако на всичко отгоре ми носи неприятни известия, то според мен подобна личност няма право на съществуване.“
Когато Шико се приближи, монахът, който не спускаше очи от него, го приветствува почти като военен.
— Какво ще обичате, друже мой? — попита го Шико.
— Вие ли сте господин Робер Брике?
— Същият.
— В такъв случай имам за вас писмо от преподобния отец игумен.
Шико взе писмото. То гласеше:
„Скъпи приятелю, след като се разделихме с вас, размислих. Наистина не се решавам да предоставя на хищните вълци, от които гъмжи светът, овчицата, поверена ми от Господа. Както разбирате, става дума за нашия малък Жак Клеман — той е бил току-що приет от краля и отлично е изпълнил вашето поръчение.
32
Според библейското предание, когато гигантът Самсон влязъл във вражеския град Газа, жителите му се опитали да затворят портите, за да го заловят. Ала Самсон разбил портите и ги отнесъл със себе си. — Б.пр.