Вместо Жак, който е още твърде млад и при това необходим тук, в абатството, ви изпращам един добър и достоен брат от нашата обител. Той е кротък по нрав и невинен по дух: сигурен съм, че ще го приемете на драго сърце за ваш спътник…“
„Как не, само това липсваше“ — помисли Шико и погледна под око монаха.
„Към настоящото писмо прилагам своята благословия с искреното съжаление, че не мога да ви я дам лично. Прощавайте, скъпи приятелю.“
— Какъв прекрасен почерк! — каза Шико, след като свърши с четенето. — Бас държа, че писмото го е писал ковчежникът.
— Писмото го писа наистина брат Бороме — отвърна Голиат.
— В такъв случай, друже мой — продължи Шико, като се усмихна любезно на високия монах, — можете да се връщате в абатството!
— Аз?
— Да, ще предадете на негово преподобие, че съм променил своите планове и предпочитам да пътувам самичък.
— Как, няма ли да ме вземете със себе си, господине? — попита монахът с тон, в който за изненада се долавяше и заплаха.
— Не, приятелю, няма.
— А защо, кажете, моля ви се!
— Защото ще трябва да бъда пестелив: времената сега са трудни, а вие, както ми изглежда, прекомерно много ядете.
— Жак не яде по-малко от мен.
— Да, но Жак е истински монах.
— А какъв съм аз според вас?
— Вие, друже мой, сте ландскнехт или жандарм, а това може да оскърби светата Дева, при която ме изпращат.
— Какви ги приказвате за някакви ландскнехти и жандарми? — възрази монахът. — Аз съм монах от обителта „Свети Яков“. Нима дрехите ми не са доказателство за това?
— Не всеки, който е навлякъл расо, е монах, друже мой — отвърна Шико. — Затова пък човек с нож в пояса явно напомня за войн. Предайте това, моля ви се, на брат Бороме.
Шико направи прощален поклон пред великана, който трябваше да тръгне обратно за манастира с ръмжене като прогонен пес.
Нашият пътешественик почака, докато този, който трябваше да стане негов спътник, изчезна зад портите на манастира. Тогава Шико се скри зад един жив плет, свали куртката си и облече под платнената си риза вече познатата ни фина ризница.
След като се премени по този начин, той тръгна направо през полето към Шарантонския път.
Глава 26
Същата вечер, докато Шико крачеше към Навара, ние отново се срещаме с бързоокия младеж, който попадна в Париж с коня на Карменж и, както вече знаем, се оказа не кой да е, а прекрасната дама, дошла за изповед при дон Модест Горанфло.
Този път тя ни най-малко не се опитваше да скрие коя е всъщност, или пък да се преоблича като мъж.
С изящна премяна, с висока дантелена яка и цяло съзвездие от скъпоценни камъни в прическата си според модата на времето, госпожа дьо Монпансьо нетърпеливо чакаше някого, застанала до прозореца в голямата зала на двореца Гиз. Здрачът се сгъстяваше и херцогинята различаваше с мъка парадната врата.
Най-сетне се дочу конски тропот и след десетина минути вратарят с тайнствено шепнещ глас доложи за пристигането на монсеньор херцог Майен.
Госпожа Монпансьо се устреми да посрещне брат си толкова бързо, че забрави да стъпва с десния крак на върха на пръстите, за да скрие по този начин лекото си накуцване.
— Какво ще рече това, братко? — попита го тя. — Вие сте сам?
— Да, сестричке — отвърна херцогът и целуна ръката на херцогинята, преди да седне.
— Къде е Анри? Нима не знаете, че всички го очакваме?
— Анри, сестричке, няма засега никаква работа в Париж. Затова пък има какво да върши в градовете на Фландрия и Пикардия. Налага се да действуваме търпеливо и тайно; защо да зарязва всичко и да идва в Париж, където всичко вече е подготвено?
— Да, но всичко ще се осуети, ако не побързате.
— Хайде де!
— А аз ви казвам, че парижките буржоа искат да видят своя Анри дьо Гиз, чакат го, мечтаят за него.
— Ще дойде времето, когато ще го видят. Нима Менвил нищо не им е обяснил?
— Обясни им. Но вие знаете, че той не се ползува с вашето влияние.
— Хайде, сестричке, да минем към най-неотложното. Как е Салсед?
— Умря.
— Не проговори ли?
— Не произнесе нито дума.
— Слава Богу. А как стоят нещата с въоръжението?
— Всичко е готово.
— А Париж?
— Разделен е на шестнадесет окръга.
— Има ли във всеки окръг назначен от нас началник?
— Да.
— Остава да чакаме спокойно, слава Богу! Точно това ще кажа на нашите славни буржоа.
— Нищо не ще искат да чуят.
— Стига вече!
— Казвам ви го, като че ли ги е хванал бяс.
— Мила сестричке, самата вие нямате търпение, затова приписвате и на другите излишна прибързаност.