— Упреквате ли ме?
— Пази Боже! Но трябва да слушаме брат си Анри. Той не иска прибързани действия.
— Какво да правим тогава? — попита нетърпеливо херцогинята.
— Какво ви кара да бързате?
— Ами че всичко, ако щете.
— С какво да започнем, според вас?
— Преди всичко да заловим краля.
— Това е някаква натрапчива ваша идея. Не казвам, че е лоша. Но едно е да я замислиш, друго — да я изпълниш. Спомнете си колко пъти са се проваляли нашите опити.
— Времената са вече други. Сега няма кой да защитава краля.
— Да, освен швейцарците, шотландците и френските гвардейци.
— Чуйте ме, братко, той постоянно се движи, съпровождан всичко на всичко от двама слуги.
— Нито веднъж не съм видял това.
— Ще го видите, ако останете в Париж поне три дни.
— Ново нещо ли сте замислили пак?
— Нов план.
— Бъдете така добра да ми го изложите.
— О, това е чисто женска хитрост и вие само ще й се присмеете.
— Пазил ме Бог, ако посмея да уязвя вашето авторско самолюбие. Разказвайте.
— Ами, накъсо казано…
В този момент един слуга подигна тежката завеса:
— Ще благоволи ли ваша светлост да приеме господин дьо Менвил?
— Моя съучастник? — откликна се херцогинята. — Пуснете го.
Господин дьо Менвил влезе и целуна ръката на херцог Майен.
— Една дума само, монсеньор. Идвам от Лувъра.
— И? — възкликнаха в един глас Майен и херцогинята.
— Предполага се, че монсеньор е в Париж.
— Кой? Как така?
— Разговарях с началника на поста в Сен-Жермен л’Оксероа. Покрай нас минаха двама гасконци.
— Познавате ли ги?
— Не. Те бяха с нови униформи, излезли като от кутия. „По дяволите — каза единият, — изглеждате великолепно. Но вчерашната ви ризница би ви послужила по-добре.“ „Оставете това, колкото и остра да е шпагата на господин дьо Майен — отвърна другият, — слагам бас, че няма да пробие нито този мундир, нито вчерашната ми ризница.“ И гасконецът започна да се хвали, а аз разбрах от думите му, че очакват вашето идване.
— При кого са на служба тези гасконци?
— Нямам представа.
— Само това ли чухте?
— Не. Говореха на доста висок глас. Минувачите също чуха, че споменават вашето име. Някои се спряха, започнаха да задават въпроса — дали било вярно, че сте пристигнали. Гасконците се канеха да отговорят, но точно тогава при тях се спря някакъв човек. Или силно се заблуждавам, монсеньор, или това наистина бе Лоаняк.
— По-нататък?
— Той им прошепна няколко думи и гасконците покорно го последваха.
— Така че…
— Нищо повече не можах да узная. Но предполагам, че трябва да бъдете предпазлив.
— Не ги ли проследихте?
— Само отдалече: страхувах се да не познаят в мен благородника от свитата на ваша милост. Те тръгнаха към Лувъра и кривнаха зад мебелния склад. Но минувачите току повтаряха: „Майен, Майен…“
— Съществува един прост начин да се предотврати опасността — каза херцогът.
— Какъв е той?
— Да се представя тази вечер на краля.
— На краля?
— Естествено. След като съм пристигнал в Париж, съм задължен да му съобщя как стоят нещата във верните му пикардийски градове. Имате ли някакви възражения?
— Хитър подход — съгласи се Менвил.
— Рисковано е — възрази херцогинята.
— Но е необходимо, сестро, след като вече е известно, че съм в Париж. Освен това Анри смята, че съм длъжен да се явя още с пътното си облекло в Лувъра и да предам на краля поклон от името на цялото ни семейство. След като изпълня този си дълг, ще бъда вече свободен и ще мога да приемам когото си искам.
— Членовете на комитета например. Те ви чакат.
— Ще ги приема в двореца Сен-Дени, след като се върна от Лувъра — каза Майен. — И така, Менвил, нека ми дадат същия кон, който още е прашен от пътя. Вие ще дойдете с мен в Лувъра… А вие, сестричке, останете да чакате нашето завръщане.
— Тук ли, братко?
— Не, в двореца Сен-Дени, където са слугите ми и покъщнината. Редно е да нощувам там. Ще дойдем след около два часа.
Глава 27
Същия ден кралят заповяда да повикат господин д’Епернон.
Беше около пладне.
Херцогът побърза да се яви пред краля.
Негово величество внимателно разглеждаше в приемната някакъв монах от манастира „Свети Яков“, който се червеше и свеждаше очи под проницателния му поглед.
Кралят отведе д’Епернон встрани.
— Погледни, херцоже — посочи му той младия човек, — какъв странен вид има този монах.
— Какво поражда учудването ви, ваше величество? — полюбопитства д’Епернон. — Ако ме питате, видът му е най-обикновен.