— А откъде ще ръководи похищението?
— От един прозорец на манастира „Свети Яков“, който, както знаете, се намира на пътя за Венсен.
— Що за щуротии ми разправяте?
— Казвам ви самата истина, монсеньор. Взети са всички мерки носилката да спре, когато се изравни с манастира.
— А кой е взел тези мерки?
— Уви!
— Говорете де, дявол да го вземе!
— Аз, монсеньор.
— Вие? — зяпна го д’Епернон.
Пулен въздъхна.
— Сам участвувате в заговора и сам идвате да го издадете? — продължи д’Епернон.
— Монсеньор — каза Пулен, — един честен слуга на краля трябва да е готов на всичко заради него.
— Което е право, право си е; но вие рискувате да попаднете на бесилката.
— Предпочитам смъртта пред унижението или гибелта на краля — ето защо трябваше да ви потърся.
— Тези чувства са твърде благородни, но едва ли са предизвикани току-тъй.
— Мислех, монсеньор, че сте приятел на краля, че няма да ме издадете и ще доведете до благополучен край направеното от мен разобличаване.
Херцогът дълго се вглежда в Пулен, за да изучи внимателно бледото му лице.
— Зад това се крие нещо… — каза той. — Колкото и решителна да е херцогинята, не би се осмелила да се нагърби сама с тази работа.
— Тя очаква брат си — отвърна Никола Пулен.
— Анри! — възкликна ужасен д’Епернон, сякаш видял приближаването на лъв.
— Не, не Анри, монсеньор, става дума само за херцог Майен.
— А!… — облекчено въздъхна д’Епернон. — Но все едно: трябва да провалим тези прекрасни замисли.
— То се знае, монсеньор — съгласи се Пулен, — затова и бързах да се явя тук.
— Ако говорите истината, господине, ще бъдете възнаграден.
— Защо да ви лъжа, монсеньор? Какъв смисъл има? След като ям хляба на негово величество, не съм ли задължен да му служа вярно? Предупреждавам ви: ако не ми повярвате, ще стигна до самия крал, готов съм да умра, но да докажа правотата си.
— Не, по дяволите, при краля няма да ходите, чувате ли ме, метр Никола? Ще имате работа само с мен.
— Добре, монсеньор. Казах това само защото видях, че като че ли се колебаете.
— Не, не се колебая. Като начало ще получите хиляда екю.
— Аз имам семейство, монсеньор.
— Е, нали затова ви предлагам хиляда екю?
— Ако в Лотарингия научат какво съм направил, всяка моя дума ще ми струва една пинта кръв.
— По дяволите вашите обяснения! И така, хилядата екю са ваши.
— Благодаря ви, монсеньор.
Като видя, че херцогът отиде до сандъка и бръкна в него с ръка, Пулен застана зад гърба му.
Но херцогът се задоволи с това да извади от сандъка една книжка, в която записа с едри разкривени букви: „Три хиляди ливри на господин Никола Пулен“, така че не ставаше ясно дали той дава тези три хиляди ливри или остава да ги дължи.
— Смятайте, че са ви в джоба — каза той.
Пулен, който понечи да подложи ръка и да направи крачка напред, прибра и ръката, и крака си, което наподобяваше, поклон.
— Така че се разбрахме, нали? — попита го херцогът.
— За какво, монсеньор?
— Че ще ме осведомявате и занапред.
Пулен се колебаеше: натрапваха му занаята на шпионин.
— Нима нищо не остана от вашата благородна преданост?
— Напротив, монсеньор.
Значи ли това, че мога да разчитам на вас?
Пулен направи усилие над себе си.
— Да, можете да разчитате — каза той.
— И ще знам за всичко единствено аз?
— Тъй вярно, единствено вие, монсеньор.
— Свободен сте, приятелю, свободен сте да си вървите… Е, дръж се сега, Майен!
С тези думи той дръпна завесата и направи път на Пулен. След това побърза да се яви при краля.
Кралят се бе уморил да си играе с кученцата и си играеше в момента с билбоке35.
Д’Епернон си придаде загрижен вид, но погълнат от важното си занимание, кралят не обърна ни най-малко внимание на това.
В края на краищата, удивен от упоритото мълчание на херцога, той вдигна глава и му хвърли бърз поглед.
— Пак ли ти се е случило нещо, ла Валет? — попита го той. — Умря ли, какво ти стана?
— Бога ми, да бях умрял, ваше величество — отвърна д’Епернон, — нямаше да виждам това, което съм принуден да виждам.
— Кое? Моето билбоке ли?
— Ваше величество, когато краля го заплашват изключителни опасности, поданикът му е в правото си да се тревожи.
— Пак ли опасности? Дявол те взел, херцоже!
При тези думи кралят удивително ловко подхвана топчето от слонова кост с върха на своето билбоке.
— Вас са ви обкръжили най-злите ви врагове, ваше величество.
— Кой например?
— Херцогиня дьо Монпансьо.
— Да, наистина. Вчера тя присъствува на екзекуцията на Салсед.
— Вие знаете за това?