— Вашето име, по дяволите!… Нима си въобразявате, че имам време да разглеждам хората?
— Добре. Казвам се Пардика дьо Пенкорне.
— Пардика дьо Пенкорне — повтори господин дьо Лоаняк, когото занапред ще наричаме с името, дадено му от гасконеца.
Хвърляйки поглед на картата, той прочете:
— „Пардика дьо Пенкорне, 26-и октомври 1585 година, точно по пладне.“
— Сент-Антоанската порта — добави гасконецът и посочи със сух черен пръст в картата.
— Отлично. Наред е. Минавайте — каза господин дьо Лоаняк. — Сега вие — обърна се той към втория.
Приближи се човекът с бронята.
— Вашата карта? — попита Лоаняк.
— Но как, господин дьо Лоаняк — възкликна човекът, — нима не можете да познаете сина на един от приятелите ви от детинство? Колко често играех на коленете ви!
— Не.
— Пертинакс дьо Монкрабо — продължи с удивление младият човек. — Не ме ли познахте?
— Когато съм на служба, не познавам никого, господине. Вашата карта.
Младият човек с бронята му подаде картата.
— „Пертинакс дьо Монкрабо, 26-и октомври, точно по пладне, Сент-Антоанската порта.“ Минавайте.
Младият човек, леко объркан от такъв прием, се присъедини към Пардика, който все още чакаше край портата.
Приближи се третият гасконец, същият, с когото бяха жената и децата.
— Вашата карта? — попита Лоаняк.
Послушната ръка на гасконеца в миг потъна в кожената чанта, висяща от дясната му страна.
Но напразно: носейки детето, той не можеше да намери търсената хартийка.
— Какво, дявол да го вземе, се мотаете с това дете, господине? Не виждате ли, че то ви пречи?
— Това е моят син, господин Лоаняк.
— Ами оставете го на земята.
Гасконецът се подчини. Бебето зарева.
— Вие какво, женен ли сте? — попита Лоаняк.
— Тъй вярно, господин офицер.
— На двадесет години?
— При нас се женят рано, както знаете, господин дьо Лоаняк, самият вие се оженихте на осемнадесет години.
— Е, това е — отбеляза Лоаняк — и този ме познава.
В това време се приближи жената с двете деца, вкопчили се в полата й.
— А защо пък да не е женен? — попита тя, като се изправи и отметна от загорялото си чело черните коси, слепнали се от праха по пътя. — Нима в Париж е минала модата да се женят? Да, господине, той е женен, а ето и още две деца, които го наричат свой баща.
— Да, но това са деца на жена ми, господин дьо Лоаняк, както и този висок момък, който стои зад нас… Приближи се, Милитор, и поздрави нашия земляк, господин дьо Лоаняк.
Приближи се, мушнал ръце в пояса си, юноша на шестнадесет-седемнадесет години, силен, ловък, напомнящ сокол с кръглите си очи и орлов нос.
Беше с кожено наметало, велурените му гащи очертаваха мускулести крака. Устните му, нагли и чувствени, се подчертаваха от наболите мустачки.
— Това е доведеният ми син Милитор, господин дьо Лоаняк, най-големият син на жена ми, тя е роднина на семейство Лоаняк: Милитор дьо Шавантрад е на вашите услуги… Че поздрави де, Милитор! — и се наведе към бебето, което с рев се търкаляше по земята. — Мълчи, Сципион, мълчи, детето ми — говореше му той, като продължаваше да търси картата по всички джобове.
През това време Милитор, вслушвайки се в увещанията на баща си, се поклони леко, без да изважда ръце от пояса си.
— В името на всичко свято, дайте си картата, господине! — нетърпеливо извика Лоаняк.
— Ела, Лардил, и ми помогни — каза гасконецът на жена си и се изчерви.
Лардил откъсна вкопчилите се ръчички от полата си и започна да тършува в чантата и джобовете на мъжа си.
— Хубава работа! — заповтаря тя. — Сигурно сме я загубили.
— Тогава ще се наложи да ви задържа — каза Лоаняк.
Гасконецът пребледня.
— Казвам се Есташ дьо Мираду — каза той, — за мен ще поръчителства моят роднина господин дьо Сен-Мален.
— А, вие сте роднина на Сен-Мален? — повтори Лоаняк и омекна. — Впрочем, ако ги слуша човек, те са роднини с всички! Е, добре, продължавайте да търсите и гледайте да я намерите!
— Потърси в нещата на децата, Лардил — каза Есташ, разтреперан от досада и тревога.
Лардил се наведе над малък вързоп и започна да прехвърля вещите в него, мърморейки си нещо под нос.
Малолетният Сципион продължаваше да реве с цяло гърло. Неговите едноутробни братя за развлечение му тъпчеха устата с пясък.
Милитор не помръдваше. Човек можеше да помисли, че семейните неприятности не го засягат.
— А какво има под парчето кожа, пришито на ръкава на този дангалак? — попита господин дьо Лоаняк.
— Да, наистина! — развика се ликуващо Есташ. — Спомних си, Лардил го измисли: тъкмо тя приши картата към ръкава на Милитор.
— Че и той нещо да носи — отбеляза иронично Лоаняк. — Здрав като бик, ама си пъхнал ръцете в пояса да не му тежат.