Трудно е да се каже докъде нарастващата ярост би довела Сен-Мален, но на Сент-Антоанската улица Ернотон видя нечия носилка, ахна от изненада и се спря, за да се взре по-добре в седналата в нея жена, чието лице бе полускрито с воал.
— Моят вчерашен паж… — прошепна той.
Дамата, изглежда, не го позна и го отмина, облегната назад в дъното на носилката си.
— Господи помилуй, вие, струва ми се, ме заставяте да чакам — каза Сен-Мален, — и то за какао? За да зяпате дамите!
— Моля да ме извините, господине — кача Ернотон и отново пришпори коня си.
Този път младите хора яздеха в бърз тръс през предградието Сен-Марсо и не обелваха дума дори за да се уязвят един друг.
Външно Сен-Мален изглеждаше спокоен, но всъщност трепереше от гняв. Като капак на всичко Сен-Мален забеляза, че конят му е покрит с пяна и трудно догонва коня на Ернотон. Това обезпокои много Сен-Мален и той започна да подтиква животното с камшик и шпори.
Това ставаше на брега на Бефроа.
Конят влезе в двубой с ездача си и последният бе победен.
Отначало конят се задърпа назад, след това се изправи на задните си крака, отскочи встрани и накрая се втурна към Бефроа. Там нагази във водата, като по такъв начин се освободи и от ездача си.
Проклятията, с които Сен-Мален го обсипа, се чуха в радиус от цяла левга, макар наполовина да бяха заглушавани от шума на реката.
Когато успя да се изправи на крака, очите му излизаха от орбитите си, а лицето му бе в кръв, която се стичаше от одраното му чело.
Той се озърна наоколо: конят му вече се изкачваше нагоре по стръмнината. Сен-Мален разбираше, че, смазан от умората, покрит с кал, подгизнал, окървавен, не ще може да го хване: всеки опит за подобно нещо би изглеждал смехотворен.
Тогава той си спомни какво бе казал на Ернотон. Ако той не бе пожелал да изчака нито минутка своя спътник на Сент-Антоанската улица, можеше ли да се надява, че Ернотон ще го чака два часа на пътя?
При тази мисъл гневът на Сен-Мален премина в непрогледно отчаяние особено когато видя, че Ернотон пришпори мълчаливо коня си и препусна по диагонал по някакъв, изглежда, по-пряк път.
При крайно сприхавите хора кулминацията на гнева прилича на безумие.
Едни от тях започват да бълнуват.
Други стигат до пълно физическо и умствено изтощение.
Сен-Мален измъкна машинално кинжала си: мина му мисълта да се прободе в гърдите с него до самата му дръжка.
Никой, дори самият той, не би могъл да каже колко непоносимо страда в тази минута.
Той се катереше с помощта на ръцете и краката си по стръмния бряг и напълно объркан се вгледа напред: пътят беше пуст.
Във възбудения мозък на Сен-Мален мислите се редуваха една от друга по-мрачни, но в този миг до слуха му стигна конски тропот и той видя някакъв конник да идва към него.
Конникът беше Карменж. Той водеше за юздите втория кон. Излезе, че бе пресякъл пътя на побягналия кон — и го бе задържал на някое тясно място.
Когато Сен-Мален видя това, сърцето му се изпълни с радост; той усети прилив на добри чувства, погледът му се смекчи, но тутакси по лицето му пробягна сянка — той осъзна цялото превъзходство на Ернотон, защото в дълбочината на душата си призна, че на мястото на своя спътник на него и през ум нямаше да му мине да постъпи по този начин.
Благородството на тази постъпка срази Сен-Мален; той я претегляше, оценяваше и неизразимо страдаше.
Той измърмори някаква благодарност, на която Ернотон не обърна внимание, яростно сграбчи поводите и въпреки болката по цялото си тяло, скочи върху седлото.
Ернотон не произнесе нито една дума и подкара бавно коня си, като го потупваше по гривата.
Сен-Мален бе изкусен ездач. Сполетялата го беда се обясняваше с чиста случайност. След кратка борба той застави коня да му се подчини и да премине в тръс.
Пътят се стори на Сен-Мален безкраен.
Някъде към два и половина следобед двамата забелязаха някакъв човек, след когото подтичваше куче. Пътникът се отличаваше с висок ръст, а на хълбока му висеше шпага. Но това не беше Шико, въпреки дългите ръце и крака.
Сен-Мален видя, че Ернотон отминава, без да обърне ни най-малко внимание на човека.
През ума на гасконеца блесна като злобна мълния мисълта, че ще може да упрекне Ернотон в нехайство и той се приближи до непознатия:
— Пътнико — обърна се той към него, — никого ли не чакате?
Човекът огледа Сен-Мален: да си признаем, видът на конника не бе от най-предразполагащите.
Лице, изкривено от неотдавнашния пристъп на ярост, все още влажни дрехи, следи от кръв по страните, гъсти свъсени вежди, трепереща ръка, протегната по-скоро заплашително, отколкото въпросително — всичко това се стори на пешеходеца доста зловещо.