— И да чакам някого, това едва ли сте вие — отвърна му той.
— Не сте много учтив, драги ми! — ядоса се Сен-Мален при мисълта, че е сбъркал и по този начин губи още повече пред съперника си.
Той вдигна бича си, за да удари с него пътника. Но последният го изпревари и стовари тоягата си върху рамото му, сетне свирна на своя пес, който се вкопчи със зъбите си в крака на коня и в бедрото на ездача. Подлудял от болката, конят отново заподскача, но този път ездачът се задържа върху седлото. Той профуча така покрай Ернотон, който погледна потърпевшия, но дори не се усмихна.
Най-сетне Сен-Мален успя да укроти коня и когато господин дьо Карменж се изравни с него, той можа да превъзмогне уязвената си гордост и да каже:
— По всичко изглежда, че днес имам лош ден. Стори ми се, че човекът на пътя прилича много по описание на този, с когото трябва да се срещнем.
Ернотон отвърна с мълчание.
— Обърнах се към вас, господине! — каза Сен-Мален, изкаран извън кожата си от това мълчание, което с пълно основание сметна за знак на презрение. — Не ме ли чувате?
— Човекът, когото ни описа негово величество, не трябва да има нито тояга, нито куче.
— Вярно е — съгласи се Сен-Мален. — Ако бях поразмислил по-добре, нямаше да имам сега натъртено рамо и две ухапани места на бедрото си. Ясно е, че най-важни са благоразумието и спокойствието.
Ернотон не отвърна нищо. Той се понадигна на стремеката и постави длан над очите, за да се вгледа по-добре в далечината:
— А ето че там стои и ни чака онзи, когото търсим — каза той.
— По дяволите, господине — глухо промълви Сен-Мален, завидял на новия успех на своя спътник, — ама и погледът ви е един остър! Аз едва различавам някаква черна точка.
Ернотон продължи да язди мълчаливо напред. Скоро и Сен-Мален видя човека и го позна по описанието на краля. Отново го споходи лошото чувство и той пришпори коня си за да се приближи пръв.
Ернотон очакваше това. Той го изгледа без каквато и да било заплаха и дори сякаш непреднамерено. Този поглед застави Сен-Мален да се сдържи и да подкара коня си ходом.
Глава 30
Ернотон не се бе заблудил: посоченият от него човек на пътя бе действително Шико.
Той също се отличаваше с отлично зрение и слух и затова отдалеч още видя и чу приближаващите се конници.
Предполагаше, че търсят точно него и затова се спря.
Когато и последните му съмнения се разсеяха, той съвсем спокойно постави ръка върху дръжката на дългата си шпага, сякаш за да си придаде благородна осанка.
Ернотон и Сен-Мален се спогледаха, без да кажат нито дума.
— Говорете, господине, ако ви е угодно — поклони се Ернотон на своя противник.
Наистина, при дадените обстоятелства думата „противник“ беше къде по-уместна от думата „спътник“.
На Сен-Мален му секна дъхът: тази любезност бе толкова неочаквана, че вместо отговор той само наведе глава.
Тогава заговори Ернотон.
— Милостиви господине — обърна се той към Шико, — ние с моя спътник сме ваши покорни слуги.
Шико се поклони с любезна усмивка.
— Ще бъде ли нескромно от наша страна — продължи младият човек, — ако ви запитаме за името?
— Наричат ме Сянката, господине — отвърна Шико.
— Чакате ли нещо?
— Да, господине.
— Ще бъдете ли така добър да ни кажете какво именно?
— Чакам едно писмо.
— Ясно ли ви е какво поражда любопитството ни, което ни най-малко не трябва да ви оскърбява?
Шико отново се поклони с още по-любезна усмивка.
— Откъде очаквате писмото? — продължи Ернотон.
— От Лувъра.
— Какъв печат трябва да носи то?
— Кралския.
Ернотон пъхна ръката си в пазвата.
— Бихте познали, навярно, това писмо, нали? — попита той.
— Да, ако ми бъде показано.
Ернотон извади писмото.
— Да, това е то — каза Шико. — Разбира се, вие знаете, че за по-голяма сигурност трябва да ви дам нещо в замяна?
— Разписка ли?
— Именно.
— Господине — продължи Ернотон, — кралят ми заповяда да отнеса писмото, но да ви го връчи е възложено на моя спътник.
И с тези думи той предаде писмото на Сен-Мален, който не се забави да го предаде на Шико.
— Благодаря ви, господа — каза той.
— Както виждате, ние изпълнихме точно поръчението. На пътя няма никой, никой не видя, когато ви заговорихме и ви предадохме писмото.
— Абсолютно вярно, господине, с готовност признавам това и ако потрябва, ще го потвърдя. Сега е моят ред.
— Разписката! — в един глас се обадиха младите хора.
— На кого от двама ви трябва да я дам?
— Кралят не каза нищо по този повод! — възкликна Сен-Мален и хвърли заплашителен поглед към спътника си.